Текстове

Полтъргайст

скъпа, тази нощ, както всяка друга, те чакам да се прибереш. приготвил съм любимото ти ястие – пилешка пържола с картофено пюре и сос от гъби и сметана, а черешовият пай чака в хладилника… чака вече месец. но ти не бързай, няма проблем щом се налага да отсъстваш и тази вечер. аз ще те чакам на същото място- на масата, с празна чиния пред мен и гниещата храна в твоята на другия край.

в последно време не се чувствам особено добре. мисля, че малко по малко губя ума си. всяка нощ те чакам на масата, наблюдавам как светлината на слънцето бавно избледнява зад завесите; как децата казват довиждане на поредния летен ден и се прибират, за да натрупат сили за следващия. гледам как напоената по асфалта жега се изпарява в ласките на нощта. виждам десетки тела, отправили се към домовете си с усмивки на лица, знаейки, че там някъде нещо или някого ги чака… сигурно и ти се чувстваш по същия начин и си усмихната докато се прибираш, защото знаеш, че аз те чакам. винаги съм тук. на масата.

къщата започва да ми говори. след като всичките ми близки починаха, останах сам между тези така познати стени, наслоени с толкова спомени, щастие, тъга и оцветени с нюанса на изминалите години. колкото по-празно става, толкова повече гласове витаят във въздуха на непроветрените стаи. понякога се събуждам по средата на нощта от писъци, чиито първоизточник никога не успявам да открия. сякаш се пораждат от нищото. просто ей така – времето тук не тече и самата къща взема решения вместо мен. и всички предмети са решили да ми се подиграват. дори понякога се крият от мен.

любимото ми занимание, докато те чакам, е да лежа в огромното легло и да си представям войни в пространството между мен и библиотеката в края на спалнята. може да звучи скучно и вероятно не е по вкуса ти, но аз го намирам за изключително занимателно. виждам тела, проникващи през вратата, а враговете им влизат през прозореца. погледите им са воднисти, сякаш това на лицата им не са точно очи, а просто вода, но поне кръвта е истинска. ножовете им постоянно извършват резки движения, пробиват си път в плътта на противника и излизат оцветени в червено, а капките украсяват килима ми. багрите са наистина очарователни, дори мога да усетя миризмата от далече. понякога мирише на живот, а понякога вони на смърт до такава степен, че не мога да търпя и се затварям в банята за цяла нощ.

там заспивам във ваната, а разваленият душ отгоре постоянно пуска малки капчици в краката ми. капенето ме хипнотизира и дори щом успея да заспя, пак го сънувам. няма картина, само звук. досадно е, но поне така минава времето. може би на следващата вечер ще си дойдеш.

представям си как ще те видя – ще те прегърна толкова силно, че да не можеш да дишаш за момент, после ще вечеряме и ще ми разкажеш всичко за живота си. а аз ще ти кажа, че ще те подкрепям по пътя, през всички неприятности и че ще вървя до теб. няма да искам да го правиш за мен. просто искам да бъда от полза за теб и единствено за теб. ще забравя себе си, не съм си нужен. и така ще ме заобичаш дори още повече.
когато навън е пълнолуние, всички стаи в къщата стават по-светли. лунната светлина влияе странно на духа на къщата. от пода започват да се издигат странни фигури, заприличва досущ на бал с маски. грандиозните рокли на дамите се развяват на фона на музика, която явно само те чуват, а джентълмените танцуват заедно с любимите си до края на песента. красиво е, дори да не мога да чуя музиката. но когато всичко приключи, маските не се свалят. нарочно не искат да ми покажат лицата си. вероятно чакат и ти да си тук, да ги видиш.
колкото и да не ми се иска, понякога в главата ми изникват тъмни мисли. мисли, които опитват да крещят с пълна сила, че няма да си дойдеш. но аз не им вярвам. зная, че това е къщата и тя опитва да ме измами, да ме накара да се почувствам зле. че нали всичко тук е готово за теб, как няма да дойдеш! осъзнавам, че лъжат и понякога юмруците помагат да ги накарам да замълчат. после заспивам и идва следващия ден, в който отново те чакам на масата и всичко се повтаря.

не си ми казала колко още няма да те има, но не се отчайвам. толкова много ми се иска да се срещнем и ще продължавам да седя на масата, срещу развалената храна, наблюдавайки изгорялата свещ. може да не съм те виждал никога, но те обичам. ела и виж сама! и когато дойдеш, ще видиш маскеният бал на лунната светлина, къщата ще спре да говори, водата от душа ще спре да капе, писъците от войната ще се превърнат в най-приятните песни и накрая на вечерта, може би, дори танцьорите ще свалят маските си… и под една от тях, сред всичките тези лица, вероятно ще си ти. непоколебима…

Автор: Костадин Пасков (Дийн Питърс)
Блог на автора

Categories: Текстове | Leave a comment

Племето

ПЛЕМЕТО не вярваше в богове. Още от дълбока древност, когато другите народи вярваха в различни езически божества, те бяха се посветили на науката до такава степен, че си бяха оправдали всичко чрез нея. Те не бяха толкова наивни да вярват, че има някакво абстрактно същество, което е сътворило всичко, стои над всичко и се разпорежда с него. Живяха изолирани на далечен остров и нямаше кой да им пропагнадира разни измислици за Бог, послушание, наказание и спасение. За тях всичко беше подвластно на строгите закони на науката. Например, когато другите племена си мислеха, че с дъжда и бурята те са наказани и, за да се появи отново слънцето трябва да принесат жертва на Бог, ПЛЕМЕТО съзнаваше, че това е природно явление. Те просто се скриваха и чакаха съсвем спокойно, докато бурята отмине, при това с абсолютната увереност, че слънцето отново ще изгрее. Много преди Нютон да го удари ябълката по главата те бяха открили закон подобен на гравитацията, според който Космосът има вертикална структура. Има връх и дъно. Горе и долу. Всички тела в пространството висят на дръжки закачени на върха, когато им дойде краят, им се къса дръжката и падат. Къде падат? На дъното. Падащите звезди, които виждаха вечер при ясно небе, правеха теорията им още по-достоверна. Нямаше човек, който да се усъмни в нея. В училищата това нагледно обясняваха на децата с ябълковото дърво. Когато ябълката презрее, тя пада и изгнива в почвата. Това се случва и с небесните тела. Те падали в така наречената космическа почва.

Този факт, разбира се, беше породил въпроса за края на света. И бяха стигнали до заключението, че непрекъснато нарастващото население в един момент толкова ще натежи, че ще скъса дръжката на Земята и с това ще сложи край на същесвуването им.

А дръжката беше едно дърво. Намираше се на върха на единствената планина на острова им. Беше право високо дърво без разклонения. Издигаше се чак до облаците, които забулваха в мъгла короната му. Достъпът до него беше ограничен. В близост беше изградена обсерватория, в която учени изследваха денонощно състоянието му. На всеки месец се изчисляваше здравината му. Успоредно с това се правеше преброяване и притегляне на населението. Когато общата му маса надвишаваше допустимата, принасяха жертви. Това ставаше след сложни дебати, на които се решаваше кои са най-ненужните хора за обществото. След което се убиваха и изгаряха. Останалата пепел беше много по-лека от живите хора. Тя се разпръскваше равномерно по острова. Така допустимата маса ставаше в нормата. Но тя беше изменчива. Сменяше се спрямо сезоните. Зимата, когато дървото изсъхнеше, то заслабваше и допустимите килограми спадаха – съответно жертаваха повече хора. В началото жертваха животни, но това от своя страна създаде проблем с изхранването на населението. За това изтребиха всички видове, които не стават за ядене, а тези, които ставаха отглеждаха под строг контрол в клетки. Беше внесено и предложение за контрол на раждаемостта при хората, за да се ограничат жертвоприношенията. Но това застрашаваше продължаването на човешкия род и бързо беше отхвърлено. Напротив – раждането се стимулираше. „Всяко ново поколение е по-развито от предходното!” – казваха те. Това даваше надежда за намирането на по-оптимално решение на проблема.

Сложен бе процесът с избирането на хора, от които да се лишат. Единият критерий беше килограмите. Ако някой тежеше много над средното тегло той беше застрашен. Оттам насетне ситото беше на възрастта. Когато се събираха много дебелаци, избираха да жертват най-дъртите, смятайки ги като най-непереспективни за обществото. Изключение правеха мъдреците, които участваха в управлението. Те си позволяваха да бъдат колкото си искат охранени и възрастни. Хората с увреждания бяха приоритет за жертване понеже не бяха нужни на никого. А учените от обсерваторията, дори не участваха в притеглянията. Те имаха имунитет. Дори не се повдигаше въпрос за това.

Много поколения се сменяха и науката все повече се развиваше. Но главният ѝ проблем оставаше нерешим. Как да съхраним дръжката на земята? Внасяха се предложения да се укрепи, да се заздрави. Но никой не се решаваше на такива действия. Страхуваха се да не би в желанието си да укрепят дървото да го наранят или най-лошото – да го счупят. И притегленията продължаваха. Като с годините процентът на жертвите растеше. И така ПЛЕМЕТО, макар и атеисти, извършваше жертвоприношения. И то много по често, отколкото вярващите народи. Извършваха се по график, ежемесечно.

В една пролетна вечер, след поредното жервоприношение, се разрази буря. Хората се прибраха по домовете, доволни от добре свършената работа. Показателите бяха в нормата. Населението беше спокойно. Някой от дежурните в обсерваторията играеха карти, а други вече похъркваха подпряни на масата. Малко след полунощ идилията им бе нарушена от неописуемо силен трясък. Дремещите скочиха стреснати, а картоиграчите се спогледаха озадачено. Нещо се беше сгромолясало в близост до тях. В този момент измервателните уреди започнаха да пищят. Главният дежурен се опита да останови проблема, но безуспешно. Уредите продължаваха да сигнализират за авария. Паниката бързо нахлу измежду всички. Те вкупом се втурнаха навън и погледнаха нагоре. Студена пот изби от слепоочията им. Те се спогледаха в недоумение. Краят беше настъпил. Дървото беше паднало, поразено от гръм. Те се взираха безмълвни в него.

-Явно вече падаме – промърмори един от тях.

Другите ту кимаха с глави, ту вдигаха рамене. Поогледаха се наоколо, но нищо не се бе променило. Бурята постепенно отмина и всичко застина като в покой.

-Д-д-движим се т-толкова бърз-зо, че не усещаммме дв-в-вижението. – каза зеквайки от вцепенение друг от тях.

Започнаха да наизлизат граждани и мълвата бързо се разнесе. Настана всеобща паника.

-Ние падаме!!! – крещяха хората във всички краища на острова. Някои се самоубиваха като мислеха, че така ще изпитат по-малката болка. Други бягаха пищейки в ужас без цел и посока. Учените не знаеха какво да предприемат. Нямаше вече спасение. Оставаше малко до края на света. Те седнаха и зачакаха сгромолясването на Земята.

Автор: Ростислав Георгиев

Categories: Текстове | Leave a comment

Тошко, Наско или Иван

Водородният господин и кислородното момиче. Такъв един разказ има Светослав Минков. Четох го за първи път през 2009 г., а за последен – през 2018-а. Мина време оттогава. Не се бях сещал за историята до момента за Теста. С Мина, преди година се бяхме оженили и тя тъкмо беше забременяла, отивахме към Центъра за репродукция в София. Разбирате ли, в Центъра за репродукция се записват двойките, които чакат бебенца. Сядат в голямата, чиста, проветрива чакалня и по някое време ги вика лекар от еди кой си кабинет. Влизат двамата, хванати за ръце, усмихнати, сядат на меки кушетки. Започва прегледът и трае, има-няма, пет минути. Бързо, безболезнено, безкръвно – намазват им с една клечка от вътрешната страна на бузите и готово, всичко е ясно. И ние с Мина така – в чакалнята, в кабинета, на кушетките, с клечките и навън.

Тестът дава, кажи-речи, пълна здравна картина на пациента. Временни заболявания, хронични, генна картина, наследствени болежки, склонност към Алцхаймер, абе всичко. А ако са двама човека – т.е. бременна жена – показва и за зародиша. Казва ти например – много добре, здраво бебе, ако нещо непредвидено не стане, ще се роди толкова и толкова килограма, толкова и толкова сантиметра. Или – болнаво ще се пръкне, но ще пиете, госпожо, тези и тези витамини и всичко ще е наред. Или, както е в нашия случай, чакате момченце със синдром на Даун.

И тъй, седим с Мина в чакалнята, тя се е опряла на рамото ми и плаче. Лекарят, заличил от приличие иначе постоянната си ведра усмивка, тъкмо ни е съобщил резултатите, неприятната новина. Приветливостта на чакалнята се е превърнала в клещи, имам буца в гърлото, ще ми се онзи бърз, безболезнен и безкръвен тест да беше продължил безкрайно, болезнено и в много, много кръв.

Трябва да решим какво ще правим. Т.е. Мина трябва да реши – тук бащата няма никакви права върху зародиша. То знае ли се кой изобщо е бащата, пошегувал се беше един приятел зевзек, преди, разбира се, да знаем участта си. Мина трябва да реши – задържа ли детето, изхвърля ли го. Резултатите от Теста са абсолютно точни, нищо че тя е едва в първия месец. Гарантирано е – ако запази бебето, то ще се роди със Синдрома и така ще си го гледаме, обичаме и, грях ми на сърцето, но най-вероятно погребем. Направи ли аборт, забравяме историята, правим си ново и това е.

Плаче Мина на рамото ми, а незабелязано край нас са се появили двама охранители. Трябва да се уверят, че няма да ни щукне нещо и да побегнем, разбирам ги хората. Такива са правилата, когато пациентите разберат резултатите, трябва веднага да вземат решение. В случай като нашия или се прави абортът, или се разписват, черно на бяло, че ще гледат детето каквото-такова. Няма да го оставят в дом или да го хвърлят в кошница пред някоя църква, например.

Мина забърсва сълзите от лицето си и ми кимва. Почти се усмихва. Време е да влиза в друг кабинет, за да съобщи решението си. Усмихнала ми се е обаче – и аз се усмихвам, ще го задържи. Ще го задържи, разбира се, та това си е нашето момченце, какво като е с Даун, ако ще и без ръце и без крака да беше, пак ще го обичаме повече от всичко, всичко ще му дадем и ще направим за него, пък насетне – каквото Бог рекъл.
Отпускам се назад на пейката, докато гледам как Мина хлътва през вратата отсреща. Колко я обичам само! С косата, която на вълни се приземява пак и пак върху раменето, с дълбокия почти безцветен поглед, от който те свива в слабините или ти настръхва тилът, с нежните пръсти, които понякога те докосват ей така по бузата, както никой друг не може. Милата Мина, влиза в кабинета… Ще излезе след малко, ще ме прегърне, полугорчиво, полущастливо, и ще бъдем заедно готови да отгледаме малкото си детенце. Тодор например, малкият Тошко – палавник, не особен любител на книгите, но какъв хубавец! Или Атанас, Наско, чието бъдеще на прочут микробиолог е предначертано! Може би дори Иван, невзрачен симпатяга, среден ученик, но с най-доброто сърце, което сте усещали!

Ще си живеем в малка къщичка някъде в покрайнините, по цял ден ще си играя с малкия Тошко, Наско или Иван, ще се забавляваме, заедно ще се смеем, ще му покажа как да си сглоби сам дървена количка, как се рита топка, ще го науча да чете. И да прави пакости на някой сприхав съсед ще го науча. Тогава и Мина ще се появи, ще наклони глава надясно, привидно ядосано, ще ме нахока (но мъничко) и ще ни каже да влизаме вътре, в къщата, че е приготвила ягодова торта. А малкият много ще обича ягодова торта, то е ясно, нали ще прилича досущ на мен, цял бащичко. Ще го гледат хората по улиците, ще поцъкват с език, ще му се радват, а тайничко ще завиждат, и те ще искат такова хубаво момченце.

Ето я и нея вече, Мина излиза от кабинета, няколко минути е отнело разписването на документите, всичко вече е готово за новия ни живот. Приближава се към мен бавно и неравномерно. Прегръща ме. Хващам лицето ѝ в ръце и ѝ се усмихвам. Тя ме поглежда с почти безцветния си поглед и ми се усмихва също:

– Скъпи, всичко е наред. Да отидем да си направим друго дете.

Автор: Преслав Ганев

Categories: Текстове | Leave a comment

Стихове

бял шум
през записа на бялото изследвам
кога сянката расте и се смалява
троицата на времето изрязва само там
проекта си за мен
разпознавам себе си понякога
но поставя ли се – не съвпадам

exit poem (for a film)
през декември се забавя краят на годината
прилепили сме тела о портата на земното въртене
и мятаме памет по слънцето –
да се разпали
през юни миналото ще се върне
изгаряне под кожата
и си спомних как ми казваше
“да изчакаме спокойно края този път
из надписите може би ще се намерим”

***
има нощи във които се отлепваш от уюта
който като архитект на самотата очертал си
книга от античен автор чаша скоч и риза на земята
сред контурите на изпаднали от очите ти отсъствия

в такива нощи чувстваш двете длани на спомена по голия си гръб
топлина която пали струпаните клони под сърцето ти

и ходиш бавно както джазът на дома ти повелява
има ритмика във този топос – дом – която буди уважение
има нишки из него които да следиш във танц по ръба на умората
а всяка стая е сезон в годината на твоето безсмъртие

и спокоен си че нищо не откриваш по земята по стените по тавана
само набелязваш си места които утре да почистиш вяло

връщаш се обратно и по особената празнота отгатваш
защо е трябвало за кратко да те няма
винаги е знаела колко грим да си сложи
че след две целувки е готова за тръгване

събота
писецът на ума танцува по няколко любими сгради
и километрични паважи с изсечените вени на трамваите
по склона на човешкото пък
погледът ми се отърква в устните на минувачите – домът на
всяка дума и на всички нощи – извори на недостатъчност
вървя по тези градски коридори задимени с отказите от отровите
и усещам в тялото си сблъсък между кожа и движение
времето, разбира се, е нещо трето в тази ситуация
станем ли обаче двама се топи съвсем различно
а сам ли съм – чертая непохватно карти и не мога
да се върна при това стихотворение и
времето на неговото време

***
сърцето ми е сън на възраст няколко секунди
и обратното броене ми напомня че до обед ще забравя всичко
памет, протегни ръка да ме запишеш
думите ти са отхапани ягоди във края на април

съпротиви
търкулва се отсечен залеза от торса на деня
и телата ни увисват в чакалнята на мрака
всеки жест е труден и го стопява погледът
с властта си деликатна

дали ще чуя имената си с гласа на неизвестното
или северният вятър ще строши вратата
докато очите ми обличат в памет обкръжаващото ме

аз не трябва да узнавам ни кога съм тръгнал
или кой ме е повикал – усещам че не е към теб и
нито твоят глас е
но докато ме виждаш знай че с гръб съм към голямото
и се съпротивлявам

Автор: Росен Григоров

Categories: Текстове | Leave a comment

Релси

Влакът се движеше с мълниеносната скорост от цели шейсет километра в час някъде из Балкана. Сякаш през равни интервали от време минаваше през тунел, но осветлението в купетата не беше пуснато, тъй че се налагаше той да спира четивото си по средата на изречението докато затъмнението премине. Това леко го дразнеше и накрая остави книгата встрани. Вместо това се зае с доспиващото занимание да гледа тъпо през прозореца. И отново когато влакът влизаше в тунел той виждаше отражението си в стъклото – бледолик, повяхващ мъж с небръсната брада и вече окапваща сива коса. Отмести очи, сам не издържаше на погледа си.
Вратата на купето се трясна отведнъж. Оттам се показа мъж на средна възраст с очила и дълга разрошена коса.
– Свободно е при вас, нали? – попита той.
Мъжът се огледа тъпо наоколо. В купето нямаше никой друг освен него. Другият се намести на седалката срещу него и го огледа с нескрито любопитство.
– Аз съм доктор Фукс, приятно ми е – рече той и понечи да си подаде ръката за здрависване, но отсреща никой не му отвърна с подобен жест.
– И на мен ми е приятно – тихо отвърна мъжът и продължи да гледа през прозореца. Поне за сега тунелите бяха свършили. Онзи нямаше да му се явява непрекъснато.
Доктор Фукс не изглеждаше засегнат от недружелюбното запознанство, но въпреки това млъкна. Двамата за известно време се понесоха в люшкащия унес на влака. През прозореца се редуваха природни пейзажи с кротки цветове, а след тях разхвърляни, алогични, дисхармонични човешки селища.
– Знаете ли коя е следващата гара? – попита доктор Фукс.
– Нямам представа. Аз пътувам безцелно – отговори му мъжът без да сваля блуждаещ поглед от прозореца.
– Че защо?
Мъжът се направи, че не го чува, понамести се в седалката и продължи да гледа. По всичко му личеше, че вече започва да се чувства неудобно в присъствието на този псевдо доктор с измисленото име.
– А ти защо се казваш така? – попита доктора той.
– Защото така са ме кръстили – оправда се Фукс. – На мен си ми харесва. Придава ми известна доза индивидуалност. А ти защо не си казваш името?
– Защото не искам да го знаеш.
Настъпи кратка неловка тишина. Доктора пръв я развали.
– Добре, да се върнем в началото тогава. Каза, че пътуваш безцелно. Защо го правиш?
Фукс не спираше да се рови. Просто не знаеше кога е редно да спре.
– Опитвам се да избягам – победено въздъхна мъжът.
– От кого?
– От себе си.
– И получава ли се?
– Не.
Доктор Фукс изчака няколко минути преди да зададе следващия си въпрос:
– А защо се опитваш да избягаш?
– Абе ти защо разпитваш толкова? – ядоса се мъжът. – Не ти ли става неудобно?
Доктор Фукс се облегна комфортно в седалката и скръсти ръце.
– Аз съм психолог. Бих искал да помогна.
– Аа, ясно – злобно отвърна мъжът. – Вие, психолозите можете само да си врете носовете където не ви е работа, нали.
– Но го правим с благородна цел – оправда се докторът и сви рамене.
– И каква е тя?
– С цел да осъзнаеш наистина кой си.
– Да бе. Вие много я обичате тая дума – иронично му рече мъжът като започна да го имитира – Осъзнатост. Добре осъзната личност. С високо ниво на О-СЪЗ-НА-ТОСТ – вече със собствения си глас отсече – Простотии.
Пренебрежително извърна поглед и отново се загледа безучастно към прозореца. Доктор Фукс се поразмърда в седалката и пооправи разрошените си коси.
– Не съди толкова прибързано. Първо опитай. Може да ти хареса.
– И какво да опитам? – изгледа го със злоба мъжът.
– Да ми разкажеш. Да споделиш. Аз ще помогна.
– Нямам нищо за разказване – отсече той и махна с ръка.
– А, ето тук се появява съпротивата – рече му доктора. – Отказваш да ми споделиш нещо, защото по този начин ще надникна една идея по-дълбоко в душевността ти.
Мъжът дълбоко въздъхна, поогледа се наоколо и опита да прецени какви са шансовете му за бягство от този досадник. Можеше просто да си вземе багажа и да излезе от купето, но нещо странно го придържаше здраво залепен към седалката. Дали факта, че говори с друго човешко същество от дълго време насам или просто изпитваше мазохистичното удоволствие някой непреклонно да го разпитва докато не изчовърка всичко от него.
– Добре, добре – престори се на вече поразен той. – Какво толкова искаш да ти кажа?
Доктор Фукс се усмихна доволно, почти по детски.
– Защо бягаш?
– От кого?
-От себе си, нали така каза.
Тук настъпи кратка тишина. Мъжът се позачуди още малко, но после продължи:
– Защото не мога да стоя на едно място. Защото стоенето ме убива. Защото, стоейки само ме връхлитат отминали спомени.
– И какво им е лошото на спомените?
– Самите спомени не са лоши, даже напротив, прекрасни са. Но стоейки виждам ясно контраста, който ме дели между преди и сега. И това ме убива.
– Винаги можеш да си сътвориш нови спомени – вдигна рамене доктора.
– Да, ама хората, които бяха в старите ги няма вече.
– Къде са?
– Никъде. Мъртви са.
Докторът замълча. Съчувствие се четеше в леко налудничавия му поглед.
– Какво се е случило?
Мъжът апатично сви рамене.
– Нищо.
– Кажи ми.
– И какво толкова печелиш като ти кажа? – избухна той.
– Нищо, ти печелиш. Сподели.
Настъпи тягостно мълчание. Шумът от сблъсъка на колелетата на влака и релсите се извисяваше над тази тежка тишина. Мъжът протърка длани, личеше му, че все още се двоуми.
– С жена ми и двете ми деца. Пътувахме, аз карах. Катастрофирахме. В един момент имаш всичко, а в следващия… Нищо. Няма за какво да живея сега. Затова обикалям. Защото съм твърде страхлив да си тегля куршума и вместо това дремя в тоя влак и чакам. Чакам по-бързо да ме стигне смъртта.
Доктор Фукс мълчеше и гледаше неудобно в земята. Изведнъж обзет от яда си мъжът повиши тон:
– Е, като си психолог какво ще ми кажеш? Да отида на групови сеанси и там да споделям мъката си? Или да си повтарям в огледалото, че всичко ще бъде наред и че ще продължа напред? Че ще осъзная всичко и ще започна да обичам себе си? Ще отворя нова страница в живота си и oще милиони такива идиотщини!
На вратата на купето се появи кондукторът. Отвори я и подаде главата си вътре.
– Господине, билета ви проверен ли е? – огледа мъжът с нескрито съмнение.
– Моят е, ама тоя балък тук сигурно пътува без билет – мъжът посочи доктор Фукс.
Кондукторът гледаше объркано.
– Ама господине, в купето няма никой друг освен вас.

Автор: Илияна Банчева

Categories: Текстове | Leave a comment

Стихове

това мълчание помежду ни
е толкова спорадично
разкъсващо давещо
в това мълчание помежду ни
азбуките се разпадат
и многоточията скърбят
запетайките се колебливо поклащат

в това мълчание помежду ни
камбаната не бие вече за всички
камбаната бие за мене
тръгни си момиче боли те
боли те езика от толкова неизказано
тези географии по него
не предвещават добри дестинации

в това мълчание помежду ни
нареждам себе си като парченца от пъзел
не ми се умира в такова тягостно ехо
по дяволите запетаите и многоточията
защото точката е винаги най-обещаваща.
остава ми да помълча самичка във себе си
и да си върна обратно съгласните

ТАЗИ КОЛЕДА
тя извади посудата
всяка коледа с тази посуда
сложи приборите за трима
нареди масата
мина с тамяна
през всичките стаи
(майка и все я e учила
така дяволът се пропъжда)
питката сложи в средата
чушките по рецепта на баба
после наля вино в своята чаша
изля малко до масата
бог да прости мъртвите
после отпи за здраве на живите
и накрая запали свещта
а вратата е леко отворена

***
господи моля те
пусни ги във отпуск
покойниците
да си дойдат и те вкъщи
коледа е най-семейният празник

***
ТАЗИ КОЛЕДА
тя вечеря сама
сама със два некролога
понякога само и се привиждаше
как някой затваря вратата

живея в безпределна липса
липсва ми да ме има
липсва ми да ме няма
липсва ми чувството
да бъда идея в далечното бъдеще
да бъда зародиш
да съм в корема на мама
да се излюпя от нищото
“педя човек, лакът брада”
липсва ми
рязането на пъпната връв
плачът ми ми липсва
първичен и смешен в началото
вкусът на кърмата ми липсва
и проходилката после
и след това даже
първото ми изречено: “мамо”
да чувствам как ми пораства косата
да ме мери баща ми с рулетката
колко точно изобщо пораснах
липсва ми да ми дърпат ушите
първите срички в буквара
първия ден във училище
първия ми приятел
липсва ми първото скарване
липсва ми първата ми лъжа
едва доизречена вече изпепелява
и последиците след нея ми липсват
и от вкъщи първото бягане
първото ми обичане липсва
наивно и лапешки праведно
а после ми липсва да съм ранена
и да живея за кратко в носталгии
след това пък да уча
как се започва от самото начало

и не знам дали би ми повярвал

вкусът на пръстта под земята
ми липсва
навярно я помня
посредством предишни животи –
но там поне ще се върна
защото някои липси
са подчинени на кръговрата

Автор: Ивет Димитрова

Categories: Текстове | Leave a comment

Портрети на една дама

I.

Самотата е
ТИШИНА
и вълните й
укротяват шума
на тълпата…

II.

Самотата ме
ЗАГЛУШАВА,
отнемайки ми
звуците,
които дишам…

III.

Самотата е
ЗВЪНЪТ
на jazz,
погълнат от нощта.

IV.

Самотата
КРЕЩИ
във мен
с безмълвен глас…

V.

Самотата е
СУХА,
напукана земя,
изпиваща
влагата
от очите ми…

VI.
Самотата е
ТЕЖКА.
Притиска ме
към центъра на Земята…

VII.

Самотата е
СПОМЕНЪТ
за балона,
с който съм играла
някога…

VIII.

Самотата е
КОПНЕЖ
да откриеш
в очите на другите,
въпросите
на твойте отговори.

IX.

Самотата е
ПРОЗРАЧНА
като сапунено балонче,
а аз съм мравка,
обикаляща
във търсене на изхода…

Автор: Петра П.

Categories: Текстове | Leave a comment

Малена

Малена днес е студентка по журналистика. И един ден ще завърши. Но докато завърши ще трябва да работи нещо. Ще се пробва тук и там, трудно ще й е. Ще започне с най-големите и сериозни медии, но те не ще откликнат на нейното търсене. Ще се лута Малена на пазара на журналистически труд и ще – не ще, ще стигне до жълтите медии. Те ще й предложат да списва за холивудския лайфстайл – неутрално. Тя ще се съгласи. Ще пише. Ще се радва, че работи в медия, че пише статии, че получава пари за своя труд. Ще се чувства добре с работата и със себе си.
Но един ден колежката й, която пише за българския хайлайф, ще забременее. Ще е от главния редактор, но това никой никога не ще го узнае със сигурност, само ще се шушука. А той пък ще има нужда от нов човек и ще покани Малена. Тя ще е резервирана в началото, после ще се пречупи. Ще започне с вяли и безобидни статии, които никой не ще чете. Ще я смъмрят и ще й се наложи да започне да измисля новини. Ще си измисля кой с коя спал и най-вече кой с кой спал, кой бил с рак, кой със срамна болест. В началото ще се отвращава от себе си, но после ще е рутина. Може и удоволствие. В края на краищата, това е творчество и хората трябва да го оценяват. А хайлайфът за това е хайлайф – да носи на клюки. Така ще си мисли Малена, вече горд собственик на гарсониера и кредит едновременно.
И тогава на едно от тези ВИП партита ще срещне Калин. Калин, който е хит в повечето й статии и генерира трафик, с който и Динко не може да се пребори. Калин, който един ден бие жена си, на другия ден спи с мениджъра си (мъж), има рак на простата, а майка му е на легло с инсулт и той не се интересува от нея. Калин, който едновременно крие данъци и няма пет лева да си плати сметката и все взима на заем, без да връща, и който кара последен модел джип, подарък от бивша негова любовница, навярно Лили Иванова, както твърдят злите езици.
Точно този Калин ще стои на нейната маса, ще се усмихва любезно и ще дава вид, сякаш не е чел какво пишат за него вестниците.
Малена ще му се усмихне обратно, ще се изчерви и леко смутена ще го приближи. Ще му каже колко голяма почитателка му е, че е изгледала всичките му филми и всичките му роли в театъра и че е най-великият жив български актьор.
Ще се заприказват, той няма да има идея какво работи тя и в какво се изразява нейното творчество. Все пак статиите ги подписва Калояна Стоева, не Малена. Тя ще се представи за международен редактор в една от престижните информационни агенции. Той няма да го подложи на съмнение. На края на вечерта тя ще му каже:
– Знаеш ли, нямаш нищо общо с това, което вестниците пишат за теб.
А той ще я целуне нежно. На сутринта тя ще е с махмурлук и гузна съвест, а за място в корема й ято пеперуди ще се борят с френски кроасан и пресен сок от портокали. И така ще прекарат две-три седмици, докато един ден шефът й ще се надвеси над нея със своите 180 кила и ще й се скара:
– Скоро не си писала нищо за Калин. Знаеш чудесно, че хората искат да четат за него. Измисли там нещо за жена му.
– Шефе, той от 5 години е разведен.
– Чудесно, значи нещо за любовника му, сигурно заради него се е развел.
– Ама той е хетеро!
– Малчо, какво ти става? Той е такъв, какъвто кажем ние! Ако искаме да е педерас, значи е педерас!
Малена ще се разстрои, а като тръгне шефът и ще си поплаче. Ще продължи да си работи по статиите за Деси и Росен, за Деси и Румен, но нито дума за нейния Калин.
Една седмица по-късно шефът й ще я привика в кабинета си, ще блъсне вестник на бюрото и ще попита тихо:
– Можеш ли да ми обясниш това?
Всички в редакцията знаят, че когато той говори тихо, тогава е най-страшно. На бюрото ще лежи конкурентен вестник, а на цялата първа страница снимка в близък план на Калин и Малена. Заглавието ще гласи „Вижте коя е новата любовница на Калин! Първо при нас!“
– Ако това е някаква измислица, още утре искам да излезеш с лицето си на първа страница на нашия вестник и да разкажеш какъв любовник е Калин. Точно мен ще ме цакат с фалшиви новини, кавали!
– Това не мога да го…
– Но пък ако това е истина – браво на теб! Искам да се потопиш дълбоко в най-срамните му тайни. Искам да знам всичко – кога за пръв път е мастурбирал, от какво се възбужда, с кого е спал, малък ли му е, голям ли му е, колко пари има в банката? Всякакви пикантерии, искам имена, дати, факти! Всичко, всичко! Давам ти една седмица да напишеш материал, който наистина да взриви интернет. Е, какво ще бъде, казвай?
– Шефе, аз таковата…
– Добре, имаш една седмица! Мисли му!
Малена ще се върне на бюрото си и часове наред ще седи втренчена в тази първа страница. Ще й се реве, но няма да го направи пред колегите. Телефонът й ще изпиука – Калин.
„Виж какво ми прати един приятел“ И ще следва линк към някакъв жълт сайт със същата тази снимка: „Скандално! Калин излиза с журналистка, написала едни от най-гнусните лъжи за него“. На Малена ще й спре пулсът за минута-две. После ще се зачете и ще зареве. Телефонът й ще звънне, ще е Калин, тя ще го гледа и ще се чуди дали да вдигне.
– А-а-а-ало.
– Хей, ти какво? Да не плачеш?
– Ссссъжаля-а-а-авам
– Стига, моля те, нали съм ти казвал, че тези си пишат каквото си искат. Недей да се впрягаш. Някой ни видял заедно и сега свободни съчинения. Обадих ти се да те предупредя, че вече и ти си медийна звезда, не исках да те разстройвам. Трябва да свикваш, ако искаш да сме заедно.
– Искам да сме заедно, повече от всичко.
– Тогава недей им обръща внимание. Хайде, до скоро.

Едва успокоила се, телефонът й пак ще звънне. От банката. Имала вече две просрочени вноски по кредита. Мамицата им, кавали!

Една седмица по-късно Малена ще е написала своя материал. Добре ще си го е написала. Всички детайли, всички малки мръсни тайни, всичко, което другите не знаят за Калин, но ще умрат да го разберат. Малена ще знае, че това ще е ново ниво в нейната кариера и че дълго време не ще мисли за вноските си. Ще знае и че ще е край на нейната авантюра с Калин, също и ритуално погребение на съвестта й, която така или иначе агонизираше последно време.

Ще седи на компютъра, фокусирана върху бутона „Изпрати“, но няма да може да го натисне с часове. Може би все пак ще го натисне.

Но не сега. Сега Малена е още студентка и има да учи.
Утре ще е на изпита по Журналистическа етика.

 

Автор: Георги Веселинов

Categories: Текстове | Leave a comment

Отвътре

Изпитах силното желание да те убия. То се разнесе из кръвта ми , стигна до атомите на всичките ми органи. Исках да видя черепа ти смачкан.И понеже  винаги мърдаш твърде много и говориш твърде бързо, си реших проблема с един точен удар с опакото на гаечения ключ който ми беше под ръка. Беше твърде лесно, защото макар че беше до мен, беше другаде(както винаги). Устните ти не отрониха  и стон.Хм…странно.Жив или мъртъв..- все си еднакво експресивен.

Ти и характерът ти сте доста тежки ( винаги ти е трябвала диета „морал и чест“, но ти не обичаш ограниченията). Малко трудно те качих на колата, но успях. Нали съм „твоето момиче”?

-Ще отида  да си купя цигари и после отиваме право при Петров.Ще ме изчакаш в колата , нали? Всъщност, извинявай, вече няма къде да избягаш..- прошепнах в ухото ти, докато закопчавах колана.  След като скрих теб и колата, в храстите, до сметището на паркинга пред супермаркета, влязох да си купя цигари. Набрах бързо номера на Петров:

-Идвам.Разчисти гаража.
-Сега?2 и 30 е! Какво му направи??

Затворих. Не обичам да говоря по телефона, а и винаги правя добро първо впечатление. Връщайки се в колата те намерих подпрян на дясната ти страна към стъклото.

-Колко пъти да ти казвам колко не харесвам десния ти профил? Взех алкохол, портокали и цигари? Искаш ли джин? Не, чакай, не ми отговаряй- знам,  че мразиш джин. Ти обичаше уиски, нали? – Забравих да запомня (както ти обичаше да ме забравяш от време на време). Тази вечер е моя.Моят алкохол. Моята тайна. Моите цигари.Твоята  аутопсия… Пак двигателят ми прави циркове.. Пали, мамицата ти, пали! Само ми се иска да разбера нещо преди да те заровя. Целувка?.Не искаш ли? Нищо – и жив съм те целувала студен.

***

-Кога успя да изчистиш гаража и да свиеш коз?- директно запитах Петров, който ме гледаше учуден докато излизах от колата..

-Чакай малко…Това .. Т-т-той ли е..? – Петров  изкриви в странен ъгъл главата си, гледайки седалката до шофьора и задаваше реторични въпроси , за да си спечели време да установи точно колко мръднала бях тази вечер.

-Да, помогни ми да го свалим и да го сложим на масата в гаража.

-Не е имало нужда да му слагаш колан- едва ли е бързал да ходи някъде. Вече. С какво постигна този изумителен ефект – да го накараш да стои на едно място,  до теб,  толкова дълго време..?

-Гаечен ключ- отсякох аз- Опаката страна. Дръж. На 3 – Изнасяме!

..1..2..3..

***

-Голяма дупка е тук, Петров..Можеше да дойдеш у нас, ама тук той се вписва идеално в интериора. Както и да е. – и запалих поредното си Марлборо.

-Какво търсим днес?- ловък със скалпела и подръчните си материали, моят добър приятел беше проницателен и не забравяше важните въпроси.

-Чувства!-изкрещях -Искам да откриеш чувства в него !Някакви!Разрови го!Търси го ако щеш в дванадесетопръстника му. Но намери нещо за мен.

-Грехота е да не почерпиш. От 20 минути седя и те чакам да разлееш! – Петров гледаше жадно бутилката Savoy , оставена небрежно до трупа ти.

Час и 20 минути по-късно. Нищо. Неловко мълчание.
Много трева и алкохол по-късно реших,  че вече съм на ръба на най-високата скала на търпимостта си и ще скоча всеки миг оттам:

-Нищо ли не откри…!?

-Ами.. малко ръждясала ревност, подръж, моля те, това кълбо от страх, да видя по-добре..А, чакай.. мда,  огромно доверие към теб, пръснато по цялото му тяло..Още е топъл, ако искаш погледни и ти..

Надвесена над тялото ти, в този гараж, под тази малка 60-ватова крушка, наистина изглеждаше топъл..И почти те докоснах..Зарових ръце в стомаха ти..Почти заплаках неоткривайки  нищо за мен, когато изведнъж напипах нещо…Усетих , че съм на път да напипам нещо голямо и помолих Петров да ми помогне да си дръпна от коза му. Последната дръпка за тази вечер.

Изведнъж ровичкайки в тялото ти, както не можах никога да разровя чувствата ти, осъзнах че напипвам крило. Дръпнах силно и с Петров останахме учудени…Умираща пеперуда агонизираше в ръцете ми..Толкова красива в смъртта си…Неосъществена в красотата си. Зъзнеща от страх да не бъде низвергната…Тя спря да мърда в ръцете ми..

-Е, какво мислиш? – с треперещ глас и напълнени със сълзи очи попитах Петров.

Той се загледа в отворения ти торс и заровичка нещо със скалпела:

-Мисля, че намери това, което търсеше.
-Но…то не е живо..

***

-Тръгвам си! И този път е завинаги – каза ти , докато дърпах от цигарата си, наблюдавайки празната нощ през прозореца си. Дори не те погледнах:

-Чао.

Трясъкът на вратата усетих в стомаха си.

 

АВТОР: Симона Стоилова

Categories: Текстове | Leave a comment

Перфектният ден

„Изглежда ми като перфектния ден да го направя.“

Това си казах вчера вечерта.

Знаех, че е странно и малко прибързано, но наистина усещах, че ако не го сторя сега, най-вероятно никога повече няма да се наканя и щеше да ми е доста тъпо от това…

И за да не се чудите защо за какво говоря, ще ви разкажа как протече този най-удачен ден за свършването на моята важна-важна задачка:

Още сутринта ми започна различно, някак предвещавайки необикновеността на деня – успях да се събудя още на 2рото звънене на алармата, без да съм си олигавил възглавницата. Невероятно! Какво начало само! Станах решително и стъпих на котешката пикня. Е, това вече беше от обичайните премеждия и така осъзнах, че деня ми се връща към ординарното стечение на обстоятелствата. До тук бях с патетичното настроение, което предвещава промяна на човешкото ми съществувание. Продължавам напред.

Отидох към банята. Но ето, че там отново ме застигна знак от съдбата за необичайността на деня! Докато си миех зъбите, осъзнах, че небцето над единия ми зъб е подуто „Я, виж ти, пак изненада!“ си казах… Започнах да опознавам червената издутина с език и да я изследвам както котка – друга котка. Беше интересно, някак забавно и приключенско. На 7-мата минута от скитането на върха на езика ми по непознатите територии на издутината, нещо прекъсна интригуващото занимание.

Беше звънецът на входната врата…

Изведнъж… ИЗВЕДНЪЖ усетих невъобразимо чувство на вълнение, не можех да си намеря място от неспокойство, забравих за издутината на зъба ми, както и за това, че не съм си олигавил възглавницата днес. Най-после нещо щеше да се случи и аз знам какво беше то!

Подсуших лицето си набързо и си облякох дрехи. Но не просто дрехи, а от хубавите дрехи. Те бяха само едни и бяха хубави просто защото само те бяха прани… прани… наскоро.  Може би преди 6 седмици…. Абе, все тая. Това не е важното, а как се чувстваш в тях! А аз се чувствах фе-но-ме-нал-но! Оправих косата, която беше в унисон с дрехите, с около две шепи вакса за коса. Ваксата е една много хубава и полезна смес, от мен да знаете.

След като се огледах пред огледалото (правейки ОНАЗИ физиономия и заставайки по ОНЗИ начин, когато се виждам най-добре в отражението) направих една-две пози и вече бях готов да посрещна това, което ме чакаше пред вратата. Тръгването ми беше лудо, наистина бяха решен и готов, и стремителен като диво прасе и не знам още какво прилагателно да използвам за онова чувство на ненормален екстаз, което изпитвах, когато вървях към вратата…

И тогава се спрях. Просто спрях. Не знам защо и не знам кога, но просто спрях и останах на точно едни 5 сантиметра от вратата – ръката ми висеше хем омекнала, хем втвърдена пред дръжката и не искаше да помръдне, погледът ми беше втренчен в шпионката и се изцъкляше така, както когато ходя до тоалетна по голяма нужда, като съм изял повече сухари, отколкото трябва. Краката ми, ах, краката ми, изтръпнали сякаш ги лазят мравки – но, чакайте, чакайте, това беше, защото наистина ме лазеха мравки – имаме проблем във входа с мравките, ебаси тъпото, ама карай.

Та така, полазен от страх и полазен от мравки едновременно, стоях неподвижно на 5 сантиметра от онази дръжка. Онази дръжка, която някога ТЯ докосваше.

Странно чувство е това с мравките, знаете ли. Толкова малки, а толкова мощни, трудят се, строят мравуняци, пробиват навсякъде, където пожелаят, абе, винаги става тяхното, защото са упорити гадини. Докато един ден някоя от тях не срещне големия крак на безмилостно човекоподобно и с живота й не е свършено. Но мравунякът е голям и работа за вършене – бол, така че никоя друга забързана мравчица, няма да тъгува повече от 0.1 стотна от секундата за смачканото, проклето мравче.

Сега аз съм това мравче, а голямата обувка стои пред вратата ми. С голямата си коса, големи черни очи и зелен суичър с детелинка, малка пъпка отляво на челото и май малко мустак й е пораснал (това го виждам през ключалката). Знам защо беше тук. Знам защо исках да отворя. Знам защо нямаше да отворя. Проклетата дръжка. Идваше, за едно определено нещо, но аз отдавна имах други планове за него…

Все още стоя. Вече съм на мааалко повече от 5 сантиметра от дръжката. Опипвам си подутинката (отново ми стана интересна). Ох, ох, пак ще окъснея, кога стана 9 вечерта, бе?

Но има още време! Дажее… Изглежда ми като перфектния ден да го направя!

Пожелайте ми успех, мили мравки!

 

*Късни новини 22 и 30: Известен софийски бизнесмен сложи край на живота си по особено необикновен начин – той скочи от една от най-високите сгради в София, заедно с 10 чифта женски обувки…

 

АВТОР: Радина Стоянова

Categories: Текстове | Leave a comment

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: