Година 4242 след изгасването на Слънцето
Господ настина бе мъртъв. Вече нямаше нощ и ден, всичко плуваше в отблясъците на неонови светлини, идващи от ярките обяви. От както Слънцето бе изгаснало генераторът на топлина, разположен дълбоко в недрата на земята работеше с пълна сила безотказно. Небето отдавна бе забравило какво са залези и изгреви, а звездите не се виждаха изобщо. Вселената се бе разширила до такава степен, че дори най-близко разположените сред тях все още изпращаха светлината си към Земята. Извънземни цивилизации вероятно не съществуваха, тъй като дори до сега нито една не бе опитала да се свърже със земляните, които сами се бяха обявили за владетели на цялата безкрайна вселена.
Вече бе изключително лесно да стигнеш от една точка на света до друга в рамките на няколко милисекунди. Телепортацията, както и високоскоростното метро, прелитащо под повърхността бяха едни от най-приятните и бързи начини за пътуване.
Това което бе различно вероятно бе фактът, че постепенно човечеството бе стигнало до извода, че чувствата и емоциите са напълно безсмислени, истинска пречка за успеха затова още в ранно детство доброволно всеки посещаваше “Пералнята”. Високият небостъргач, светещ в синьо се намираше в центъра на света и хора от всички краища се материализираха пред входа и щастливо пристъпваха вътре. Дали това се случваше, защото години наред редът на нещата бе именно такъв или пък хората наистина имаха нужда от това да се освободят от вътрешния си свят, незабавно щом той се появеше не бе особено ясно.
“Добре дошли в Пералнята! За изтриване на спомените използвайте ескалатора отдясно. В случай, че искате да изключите емоциите си- вляво ще видите асансьор! Благодарим ви, че се отбихте! ”- роботизираният женски глас кънтеше през 5 минути, упътвайки странниците, озовали се вътре.
Всеки бе посещавал сградата няколко пъти, тъй като действието на “изчистването” на съзнанието бе в сила едва няколко години. Чувства и спомените се записваха на кристални пластинки, които от своя страна се складираха в огромна подземна библиотека. Повечето записи бяха много древни. С научна цел скелети на живеещи още в Светлата ера биваха съхранявани, а животът им старателно извлечен с помощта на компютри и увековечен в микрочипове.
Ежедневието бе спокойно, макар и напълно лишено от разнообразие. Хората добре знаеха, че единствената цел бе просперитета на човечеството и разбираха, че краткото им монотонно съществувание бе нищо повече от песъчинка във въздуха. Всеки имаше достъп до цялото познание на света, нужно бе единствено да посети местния магазин. Машините и човека сега бяха едно цяло, неизменно и неразделимо цяло. Неврони и наночипове живееха в разбирателство, леденият твърд метал се сливаше с топлата мека плът безропотно.
Малцина бяха онези, които опитваха да се противопоставят на системата, която очевидно бе повече от перфектно измислена. Разбира се, имаше ли такива те просто биваха изпратени без много шум в Пералнята след което излизаха като напълно нови хора, а всичко си продължаваше в същия дух, необезпокоявано от нищо и никой векове наред.
Zax723 отвори очи. Намираше се на брега на морето, но вместо топлината да се излъчва някъде отдолу, както бе свикнала, тя сякаш я обливаше отвсякъде. За първи път виждаше нещо по-красиво от огнената топка, издигаща се бавно над хоризонта. Zax723 се огледа наоколо и почувства странната нужда да се приближи до водата, да вкуси и опита от слънцето и да се спусне някъде в дълбините. Докато се усети тя вече бе в морето и плуваше. Странни невиждани създания се блъскаха в краката и, а вълните леко мокреха бялата и коса. Не помнеше някога да е била толкова близо до морето. В нейния свят то бе една неприветлива черна субстанция, бучаща в далечината и никой достатъчно разумен не смееше да се доближи до пределите му, въпреки че те вземаха огромна част от планетата. Често се носеха слухове, че водите са толкова токсични, че само един допир би бил достатъчен да умъртви всекиго. Но тук бе различно.
Потънала в подобни мислив, Zax723 видя някого в далечината. Той се взираше в нея и стедеше в смехотворен дървен съд, с помощта на който се задържаше на повърхността на водата.
-Здравей! – изрече гласът в далечината- Днес е пълно с риба, нали?
Объркана Zax723 се заоглежда наоколо с надеждата тези реплики да не бяха отправени към нея.
“Риба…. Да…. Zax723 знае какво е това”- бързо стрелна в мислите на мъжа тези реплики.
– Хах, ти май не си оттук? Какво ще кажеш за по един ванилов сладолед като приключа с това?
“Ще кажа- да”- без да помръдва устни, изреже Zax723 отново в мислите му.
Мисията, която и бяха възложили бе да проучи наоколо и после до най-малкия детайл да пресъздаде онова, което бе видяла и чула. Тук трябва да споменем, че Zax723 работеше във фирма, чиято цел бе изучаване на миналото. Всеки бе наясно, че за да градиш бъдещето трябва да познаваш миналото в най-малките подробности. Затова всеки ден в продължение на 4-5 часа тя лежеше в тясна капсула, свързана към машина, а хора с бели престилки вграждаха в нея различни микрочипове. “Дисекция на чувствата” се намираше в един от кварталите с изобилие на нощни заведения и представляваше една от многото научни лаборатории, в които учени изследваха странните лепкави неща, наречени чувства. Всеки един “опитен заек” имаше за цел да изучи живота на един единствен човек, живял в Светлата ера.
Свършеше ли работа Zax723 събираше празните бели листа, върху които трябваше да описва онова което бе почувствала и видяла и се запътваше към вкъщи. Често сядаше на стълбите в близката метростанция, стоейки и наблюдавайки часове наред огромните нестихващи потоци от хора. Животът сега и преди бе напълно различен в това бе сигурна. Макар и опасен светът от миналото бе някак уютен.
“Уют”- Чувство, предизвикано от приятна обстановка, удобство и задушевност. Създавам уют в дома си. Огънят създава уют през зимата- Четеше дефиницията от речника, опитвайки се да определи чувството, което бе изпитала при допира на тялото си с хладката морска вода. Роуз (човекът, в чиито спомени се мотаеше ежедневно) вероятно бе живяла прекрасно- мислеше си Zax723- Без Пералнята, неоновите светлини, фучащото метро- само и единствено малкият град, разположен около брега на морето. А професията и на шивач вече бе напълно ненужна. Дрехите се произвеждаха в огромните фабрики в източното полукълбо на земята, а биоматерията, която се използваше за тях не се нуждаеше нито от конци, нито от шевове. Zax723 прокара ледените си пръсти по сивия ръкав на блузата, когато я осени една мисъл. Недооформена и неясна, но истински изгаряща я отвътре. Възможно ли бе Zax723 да избяга в спомените на Роуз и никога повече да не се върне в този свят? Метрото прелиташе ежесекундно, а гласовете, съобщаващи заминаващите и пристигащите влакове разкъсваха тишината. Имаше нещо странно в тази тишина- тя поглъщаше всеки един шум като във вакуум и после го изплюваше съвсем деформиран и отдалечен. Нямаше нищо по-тягостно от тишината на милионите, разминаващи се земляни, всеки забил поглед надолу, бързащ за работа. На Zax723 и се струваше, че нещо много важно си бе отишло, нямаше я онази страст, с която я обливаше морето, нито пък усещаше топлия бриз по бузите си. Имаше чувството, че светът е заклещен в паралелна вселена, в която единственото божество, извисяващо се над всичко и всички бе монотонността. Това не бе вселената, в която първоначално трябваше да бъдат просто някакси се бяха озовали в нея без никой да забележи.
С подобни мисли Zax723 отвори тежката врата и положи финото си ефирно тяло в металната капсула за сънища в частта на Земята, наречена- “Спящият център”. Ако тишината навсякъде другаде бе ужасна, то тук тя направо херметизираше пространството и караше въздухът да трепти в очакване на нещо, което никога нямаше да се случи.
Сънят отмина, нощта не се смени с ден, изгревът не обля небосвода. Единствената светлина бе изкуствената. Капсулите се заотваряха и хората се запътиха отново за работа.
Zax723 отново се намираше в тихото морско градче из мислите на Роуз. Единственото, което трябваше да направи бе да изтръгне чипа от ръката си. Бе почти сигурна, че по този начин безжизненото и тяло ще остане в света от бъдещото, докато душата и завинаги ще се разхожда тук. Слънцето отново грееше ярко в небето и обвиваше въздуха в мека топлина. Чуваха се крясъци на чайки и смехове на деца. Това бе истинският живот. Можеше да го усети, вкуси, помирише. Всичко което бе нужно, за да остане завинаги в крайбрежното градче бе работа за пет минути. Легнала на брега с крака в морето Zax723 изтръгна малкия чип. Вместо очаквания резултат обаче нещо започна да пращи и пука, прекрасният пейзаж се замъгли и на негово място изплува металният таван на капсулата, в която лежеше.
– Опасявам се, че ще трябва да ме последвате, госпожице Zax723. Вероятно сте придобили някаква странна привързаност към миналото. Това ще се поправи много бързо. Не се притеснявайте!
Телепортираха я пред светещия в синьо висок небостъргач – “Пералнята”. С неистови крясъци я вкараха вътре, държейки я здраво за ръцете и краката. Процедурата приключи за няма и десетина минути. Zax723 се върна на работа като в мъгла, напълно безпаметна без дори да знае защо пристига толкова късно. Положи тяло в студената капсула, а учените в бели престилки инжектираха поредния микрочип в ръката й.
писателибезкниги 