Робърт, прясно обръснат, наметнат с тъмносиньо сако, спеше свит на кравайче на една пейка в чакалнята на аерогарата. Самолетът му закъсняваше заради буря на остров Таринати вече два часа и десет минути. Надяваше се да може да се наспи в хотелската стая преди утрешната среща, но явно нищо нямаше да се случи, както го бе запланувал. Телефонът му почна да вибрира и той го извади от джоба светкавично с реакцията на войник, макар никога да не беше ходил в казарма. Опули се от изненада, когато прочете осветеното в жълтеникава светлина съобщение:
„Здравей, аз съм твоето бъдеще.“
Помисли малко и се огледа някой да не си прави майтап с него. Все пак денят беше 31 октомври, по известен като Хелоуин и необичайно количество хора по света го празнуваха. На съседна пейка стоеше момче с очила с рогови рамки на около 11, което четеше съсредоточено “Хари Потър и философският камък”. И той харесваше тая книга, затова по симпатия изключи момчето от кръга на заподозрените. Всички наоколо или дремеха или бяха завряли носовете си в дисплеите, така че беше трудно да избере някой конкретен, върху който да хвърли вината за цялото безпокойство, което съобщението му причини. Погледът му се спря на възрастен мъж, който мачкаше в ръце шапката си, а от джоба му се подаваше пакет с цигари. Лицето му имаше много резкѝ, белег, че е поживял добре на младини. Робърт веднага го отхвърли като възможност, както и едно момиче със силен грим, което истерично се смееше на някакъв клип на таблета си. След като огледа два пъти много внимателно цялата зала установи, че никой от чакащите не изглежда достатъчно подозрителен. Явно “атаката” идваше от по-далечно място. Беше му скучно и реши да отговори на шегаджията, който се представяше за бъдещето. В духа на съобщението, което получи, след като го три и преправя на няколко пъти, в крайна сметка написа:
“Здравей, аз съм твоето настояще.”
“Така си е. Но е време да помислиш за мен.” – не закъсня отговорът на бъдещето.
“Какво да те мисля, без това ще дойдеш достатъчно бързо и неприятно.”
“Оптимист си, не може да ти се отрече.” – написа бъдещето в отговор.
Покрай Робърт мина една стюардеса, по която той се зазяпа и за миг остави телефона. Помисли си „Като бях дете какви красиви стюардеси имаше. Още помня лицата им и изваяните тела, които разхождаха по пътеката в самолета“.
Хрумна му, че изкуственият интелект може да го е прихванал, когато преди няколко месеца в Гугъл потърси сайта на известна нумероложка, известна с името Маг Нора, даже и час си записа при нея, но в крайна сметка не се осмели да отиде. Продължи да пише в чата с два палеца и обърнат хоризонтално дисплей, за да се опита все пак да разбере кой стои зад тия абсурдни писания в нощта на Хелоуин.
“Ти да не си някоя гледачка или астроложка?” – Робърт не се сдържа и реши да провокира неизвестния си събеседник, като скъси дистанцията. “Ще ми казваш какво ме чака до края на 2019 срещу петнайсе евро сигурно?! Или кога ще умра? С ден, час…” Щом написа това изведнъж се уплаши, защото можеше човекът от отсрещната страна наистина да вземе и да му каже. А той не искаше да знае кога точно ще умре. Тази мисъл истински го ужасяваше. Не, че ще умре по принцип, а кога и при какви обстоятелства точно това ще се случи. Даде си сметка, че звучи много сприхаво, но нямаше как да скрие лошото си настроение.
“Знаех си, че така ще почнем! Не, няма да ти кажа какво те чака. В никакъв случай. За друго съм дошъл. И защо ми говориш в женски род?” – зачуди се бъдещето.
“Не знам. Така ми дойде. Да не би да си Нострадамус?” – попита Робърт.
“Аз не предсказвам бъдещето. Аз съм бъдещето. Нали ти казах вече.”
“Колко необичайно! Защо си бил толкова път до настоящето, като нищо няма да ми казваш? Ще ме поучаваш ли?”
“За какво да те поучавам?” – поинтересува се бъдещето.
“Нали сега така е модерно. Мислѝ за бъдещето, вземи кредит! – казват в рекламите. Забрави за развода си, все едно никога не се е случвал – препоръчват психолозите. А в медиите съветват – мисли за здравето си, кажи край на месото. Най-добре стани веган и изяж някой гигантски храст. Спри кафето, спри да четеш това и направи 30 лицеви опори и 20 клякания. Жената на живота ти чака на следващия ъгъл, но ти няма да я видиш, защото си в чакалнята на летището и тук ъгли от тоя род и улици няма, само коридори. Ама той животът е прекрасен. Пусни си тото или си изтъркай билетче от лотарията.”
“Не, не смятам да те поучавам. Не ме бива за това.” – спокойно и сякаш безразлично отговори бъдещето.
“А в какво те бива тогава?” – полюбопитства Робърт.
В това време дядото, дето мачкаше шапката си, стана от местото си и мина покрай него като измърмори: “Каква демокрация, бе! Една цигара не мога да изпуша тука, като хората!” Робърт го погледна с искрено съчувствие, защото и на него му се искаше да дръпне един фас, но бързо се върна към разговора.
“Бива ме да изненадвам хората.” – за първи път накрая на съобщението на бъдещето се мъдреше емотикон c усмивка.
“Ах-а-м, за това някои ти викат “светло бъдеще”! – подкачи го Робърт.
“О, всякакви прилагателни ми лепят. Свикнал съм. Между другото, самолетът ти ще излети след 11 минути. Всеки момент ще те повикат. А и аз ще излитам също.
“А ти накъде точно? Пропъдих ли те?” – притесни се Робърт, защото неусетно разговорът, макар и абсурден, беше започнал да му става интересен.
“Настоящето не е моето място. В главите на всички човеци се въртят някакви неща, 77% пълни фантазии, които отгоре на всичко никога няма да се случат. Основно измишльотини и тревоги. Едните само се изхвърлят, а другите непрекъснато се подценяват. Страшна работа!”
На Робърт му хрумна, че все пак нищо не пречи да попита за бъдещето. Не се знаеше дали пак някога ще му се удаде такава възможност. Зачуди се дали да пита за “ония пари”, дето ги чакаше от толкова време и му бяха взели съня. Или да пита за Нея. Или пък нещо трето. Не беше лесен избор, а не знаеше колко въпроса ще може да зададе на тоя, който се представяше за бъдещето и пишеше на кирилица в 7 вечерта на Терминал 2, навръх Хелоуин.
“Хей, чакай. Кажи ми, ще Я срещна ли на ъгъла?
“Ще я срещнеш, но не на ъгъла, а в самолета на връщане.” – отвърна кратко бъдещето.
Очите на Робърт светнаха. За момент, понеже беше мечтател, а и работата му като инженер бе свързана с “виртуална реалност” си представи как бъдещето има място, цвят, форма и перспектива.
“Даваш ли ми дума?”
“Ето пак с вашите човешки представи и обещания. Всичко трябва да ви е нагласено. И да кажете една молитва и хоп, тя да се изпълни задължително. И не само да се изпълни, но и да се изпълни на мига. Не обещавам, ти сам ще я познаеш.” – отвърна припряно бъдещето.
“Добре. Разбрах те накъде биеш. А защо дойде?” – Робърт беше придобил самоувереност.
“За да не забравяш, че ме има.” – това гласеше последният отговор на бъдещето. Отговор, който Робърт не очакваше.
В същото това време от уредбата се чу женски глас: “Пътниците от полет S764 да се отправят към гейт 2. Повтарям, пътниците от полет S764 на гейт 2.”
Робърт включи на самолетен режим телефона си, прибра го обратно в джоба на новото си синьо сако и тръгна с весела крачка към изхода, като се приближи до стареца, с който след няколко часа, веднага щом кацнаха, първата им работа беше да намерят място за пушене. Робърт истински се изненада, когато едва запалил, дядото нахлупи шапката си на главата, за да я предпази от студа, и подхвана разговор за бъдещето.
автор: Хара Нурин
блог на автора
Like this:
Like Loading...
писателибезкниги 