Бабата

Седем е. Има режим на водата и всички още в седем без пет са сложили ръце на кранчетата, готови да пускат.
Той също е положил длан на кранчето, а бабата наблюдава процеса и надзърта към съседите.
– Бързичко, мори, да не ни преварят.
Той бърза. Завърта кранчето и усеща прииждащата струя. Мести маркуча в редовете в градината. Бабата ситни след него и наднича зад рамото му. Той поглежда към нея. Усещане, преживяло 60 години, разлива пергаментовата му кожа в усмивка. Замлъква за момент. Редът отдавна е пълен.
– Немой да удавиш доматите! – мърмори бабата.
Преминава към чушките. Ред подир ред. Ставите пукат и заглушават думите на бабата. Да не би да изпусна някоя насока? Надява се да не е и мести към зеления боб.
След това морковите. След това тиквичките. Всяка лятна вечер от повече от половин век.
Събужда се в пет. Бабата вече е будна. Да провери дали той ще стане навреме, за да иде да изпъди пилците от черешите. Той си поема дъх – нафталин от одеялата и уют от бабата. Става.
Пъди пилците и се хваща да бере. Плод по плод с набраздените си пръсти. Покрива дъното на кошницата, постлано с вестник. Бабата промушва длан през него и си грабва в шепа. Презрели били. Окъснял е с брането. Не стават за ядене, ще са за ракия. Щом е казала – ракия. Тя обича.
Търси си гумените ботуши. В мазето, в мазето били, намесва се бабата припряно. Нахлузва ги и влиза в коритото. Започва да мачка плода с ритмична крачка. Припява си бавна мелодия. Бабата го прекъсва с по-бърза и надава глас. Дядото млъква. Знае нейната по-добре от своята. Същата пееше и като беше млада. Любима му е.
Тъпче в черешов сок, само костилките вече плават около подметките на ботушите. Заглежда се в монотонното им плискане.
– Хайде, мори, какво си загледал, трябва да накладем огина за казано.
Подготвя казана. Наклажда огъня и димът го удря в лицето. Люти му в очите, но болката идва от някъде другаде. Замисля се с мъка как бабата няма да успее да опита ракията. Пада и остава на земята. Иска да чуе песента й за един последен път.
Бабата, обаче, остава безмълвна. Спира по средата на крачката си към казана. Усеща как нещо в нея се разкъсва. Иска да проконтролира процеса. Само че за първи път не знае как.

АВТОР: Яна Младенова

Categories: Други | Leave a comment

Посветен на ежедневните откази

Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и не поглеждаш към тази улица,
към тази улица и спрелите по нея коли и отражението
на спрелите коли във витрината на сладкарницата,
не поглеждаш към корниза на сградата, строена 1936-а (когато е родена
баба ти),
нито към момичето на ъгъла, което след малко
ще се спъне и обувката му – бяла обувка – ще се изхлузи,
а то ще се подпре с ръка на топлата стена, за да я обуе отново.

Досущ онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и се прощаваш с изправения гръб,
с дългата коса, с ръцете, които са прегръщали една жена
и още една,
и още
една,
с езика, който е описвал елипси по бялата кожа на паметта.

Ти вървиш и не признаваш, продължаваш
да не признаваш колко желаеш
да легнеш под това червено небе на разтопената пролет,
колко те ужасява, колко те боли това червено небе на
разтопената пролет,
боли те в очите и в колената, и
в сънищата те боли
а как само искаш да легнеш под него, под това небе, да,
небе на разтопената пролет,
червено.
Как само искаш да свикнеш с него.
Да влезе в теб, да тръгне по кръвта ти,
да задиша с теб, вместо теб, отвъд
теб,
да станеш небе, да свикнеш
със онзи, който строшава границата
на собствения навик.

Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,

ти вървиш.

АВТОР: Теодора Лалова

Categories: Други | Leave a comment

Богоубийство

Наскоро един учен откри Господ. Той беше заровен между две молекули вода. Някой го бил убил и сега трупът му се разлагаше в резервоара с питейна вода. Моментално беше забранен достъпа и консумацията на тази вода. Правителството се страхуваше да не би хората да се заразят с религия или други опасни идеи. Когато тази информация се разпространи, хората приеха новината доста спокойно. Все пак, те бяха свикнали да се оправят без него. Вътрешно в себе си, всеки усещаше, че Него отдавна го няма. Тази новина потвърди техните съмнения и повече не Му дадоха втора мисъл.
Но от цялата ситуация произтече един нов въпрос, всъщност няколко въпроса: кой Го е убил, защо и какви са последствията след като Него вече го няма. Да не би сега Сатаната да властва над нас? Не. Същият този учен намери старият Мефистофел да мастурбира в един вулкан. Оня дявол твърди, че си стои там в продължение на стотици години, общо взето от както разбрал, че човечеството няма нужда от него, за да върши злодеянията си; изказа своите съболезнования, няколко добри думи за починалия и след това Го нарече глупак за това, че ни е създал, и продължи да се наслаждава на огнения вулкан. Оказа се, че рогатият много се разстроил след така абруптно поднесената му новина за починалият му враг. На следващия ден вулканът беше изстинал, потушен от солените сълзи на бедния Луцифер.
Разследването продължи. Най-малкото, защото ако някой е успял да терминира омнипотентно създание, то може да направи същото и с нас. Такива индикации нямаше, но човек не може да е напълно сигурен. Ученият беше единственият детектив. Само той беше способен да разбере последствията, които могат да настъпят след намирането на убиеца. Той изгуби много, докато го преследваше. Синът му беше убит по време на обир на универсален магазин. Разведе се с жена си. А тя после умря в самолетна катастрофа.
По време на работата си върху този случай човекът изгуби всичките си роднини до един поради различни, но смъртоносни причини. А той продължаваше да намира труповете на различни божества на необичайни места. Например: откри трупа на Посейдон в една локва, Зевс в една крушка със скъсана жичка, а Юпитер в пепелник. Беше се натъкнал на сериен убиец. А изглежда никой не го интересуваше това, защото така или иначе човечеството отдавна беше спряло да вярва в каквото и да е. Може би за това всички божества бяха мъртви: никой вече не вярваше в тях, никой не ги искаше. Нямаше нужда от тях. И може би това беше за добро. Поне така се надяваше ученият, докато кървеше до смърт след огнестрелна рана нанесена му от един луд, който все още вярваше, че Бог е жив.
В празното пространство след смъртта ученият се замисли защо и дяволите и демоните не са умрели заедно с божествата. И разбра, че безверието не е било за добро.

АВТОР: Веселин Стоянов

Categories: Други | Leave a comment

Трета среща

Едва трета среща, а сякаш вече ме усеща. Имам чувството, че е свалил емоционалната ми анамнеза, че мълчим уютно, разпознава местата ми и с прецизност на хирург разсича всяко колебание.
Едва трета среща…
Хората ми казват, че трябва да съм предпазлива. Разбира се, не съм. Пазенето ми открадна толкова мигове в живота, че сега единствено искам да избягам от това. Вече съм голяма, заслужих си липсата на предупредителни табели.
Имам нужда да му вярвам и ако каже, че Земята е квадратна, да се метна на лов за ръбове.
– Чай от джинджифил, нали? И кафето с канела. Избрах ти чаша в лилаво.
Кимам.
– Искаш ли да гледаме филм за осемхилядник?
Кимам.
– По принцип обичаш да бягаш бързо?
Кимам.
Така е. Ходя на скорост, изнасям се тихо, мечтая за невъзможности и взимам решения само в краен случай.
– Какво те нарани последно?
– Апаратът ми. Прекрасният Лорд Никон, който изчезна в Милано. Ужасно ми липсва, както и снимките в него.
Очите ми още се пълнят със сълзи, когато се сетя.
Придърпва ме към себе си. Гали ме. Толкова отдавна не съм била мила, че тотално блокирам.
Замислям се дали глаголът “милвам” още е в обращение.
– Бърчиш нос.
Знам, винаги го правя, когато не съм на тази планета.
Оглеждам стаята му в опит да осъзная какво не е наред. Книги – ок. Някакво растение – добре. Чисти чаршафи, подреденост. Дотук нищо не подсказва Голяма Червена Светлина. Обаче има един заключен шкаф.
Едва трета среща…
Вече не смея да задам въпроси, да получа отговори, толкова интензивно съм свикнала да не ми пука.
Все пак го питам за заключения шкаф.
– О, тук ли? Тук няма нищо. Разкажи ми за Милано.
– Град на цветовете и туризма. Интресно е. Витрините са живи, има един левитиращ човек, гълъбите са атракция.
– И аз съм бил там веднъж.
Чудесно. Ще имаме и двете версии, което въпреки рационалните ми убеждения, е причина леко да мечтая.
Едва трета среща…
– По какъв повод си бил там?
– Искаш ли ключа за шкафа?
– Да. Не го искам, но може би е наложителен?
Шкафът е пълен с фотоапарати. С чужди спомени. С документирани картини.
Намирам и моя Лорд Никон сред тях.
– Защо?
– Първоначално за пари. После исках да те опозная.
Придърпва ме към себе си. Гали ме. Замислям се дали глаголът “милвам” още е в обращение.
Едва трета среща ни е, а хората ми казват да внимавам.

АВТОР: Юлия Желязкова

Categories: Други | Leave a comment

Остатък от минало

– В гимназията започнах да си ги чертая с чертичка на стената – изрече Деси и изпусна от устата си кръгче от цигарен дим.
– И до колко ги докара? – Мак стоеше на една табуретка до вратата в коридора и я изследваше с поглед.
– До 21.
– Е, не са чак толкова много.
– След гимназията станах по-сериозна. Вече от пет години, когато съм във връзка съм постоянна.
– Това е много хубаво. Пазиш ли чертичките на стената?
– Тогава не живеех тук – тя стана и отиде пред огледалото, където си приглади леко косата. – Защо просто не влезеш Мак? Няма да те сдъвча.
– С обувки съм.
– Ще направя компромис да те пусна с тях, ако мислиш, че да носиш пантофи в къщата ми може да е сексуален намек. Само недей да стоиш в ъгъла до коридора.
– Добре, добре ще се събуя. Аз вярвам, че няма да ми сториш нищо Деси.
– Ах, ти горкия. Не бъди толкова сигурен. Сега съм сама жена, откакто с Ники… – тя въздъхна.
– Впрочем какво става с него? – запита нехайно Мак, който влизаше в стаята по чорапи като кораб в пристанище.
– Не знам, от един месец не сме се чували. Мислех, че поне с теб поддържа връзка.
– Ами, никакъв го няма. За последно се чухме малко преди Коледа.
– На Коледа беше хубаво с Ники – тя се засмя, върза косата си и започна да крачи из стаята. – Впрочем защо не седнеш. – Тя издърпа единият стол на кръглата маса в центъра на стаята и той се настани в него.
– Няма ли да седнеш и ти.
– Да мерси за предложението. – ухили се Деси и заобиколи масата от възможно най-дългата й страна. – Вечер наистина е трудно Мак. – продължи тя миг след като седна. – Не знам къде е, дали е добре и вече изгубих надежда, че някога ще се върне. Когато ти дойде, реших че той те е пратил и че ей сега след миг ще се появи на вратата след теб.
– Съжалявам, Деси. Ако знаех, че те е оставил, нямаше да ти вдъхвам напразни надежди.
– Както и да е. Колко съм заплесната. Искаш ли нещо за пиене?
– Не, благодаря. Къде ти е балкона?
– Защо?
– Искам да изпуша една цигара.
– Може и тук.
– Интересно ми е каква е гледката от деветия етаж. Да не би да си скрила там трупа на Ник – той се засмя.
– В известен смисъл. Там беше любимото му място. Всеки път, когато отида там, не мога да спра да си го представям облакътен на перваза с цигара в ръка… А, да… Ето оттук, стаята в дъното на коридора, точно срещу вратата е балкона.
Мак се усмихна, стана и се запъти бавно към отсрещната стая. На прага на вратата се обърна към нея.
– Няма ли да дойдеш?
– Да ей сега – отвърна разсеяно тя.
Той излезе на балкона и затърси с поглед тавана на съседния блок. Там седеше Ники, опрял глава на един прозорец и го гледаше втренчено.

АВТОР: Мартин Петрушев

Categories: Други | Leave a comment

Влак НАДЕЖДА

Кръглият самолетен прозорец е замръзнал, човекът до мен се върти в дискомфорт, сякаш съм го почерпил с хапче ritalin от моите.
Бавно спираме и се изнизваме вън. След това по стълбата се влачим надолу, а накрая мен никого не ме чака.
Не съм засегнат, защото и без това имах планове, които включваха това.
От терминала поглеждам нагоре към наивно чистото софийско небе.
За декември, това ми се вижда неестествено, сякаш разголва града и кара контурите му да пулсират в тон с прескачащите сърца на обитателите му. Таксито, миришещо на пот и цигари, потегля към центъра.
Шофьорът, слава Богу, не е разговорлив, което ми позволява съсредоточено да гледам през прозореца през цялото време.
Вече десет минути стоя на едно площадче и гледам сенките наоколо.
Тези хора сякаш не вървят, а капят ,гмуркащи се в мъглата и оставяйки след себе си диря,като от особен вид градски охлюви залазили в сив градски танц по спирките, тротоарите и кафенетата.
Имам среща с една приятелка, или Мел, както държи да се обръщат към нея.
Замислям се дали ще мога да я различа сред всичко това наоколо. Обзема ме глупаво усещане за съжаление към нея, още преди да съм я видял.
След това се замислям дали това, всъщност, не е някаква извратена форма на самосъжаление, но нямам време да продължа, тъй като я виждам в далечината, да пърха към мен. Тя се затичва и силно ме прегръща.
Аз така и не мога да реагирам и просто откликвам с рехава прегръдка и бодри потупвания от дискомфорт по нейния гръб.
Поглежда ме странно, но някак си с разбиране,за което съм ѝ благодарен. След това вади някаква спринцовка с кафеникава течност в нея. Иглата е огромна и от нея боли.
– За да се изправят огледалата в теб – казва тя, изпразвайки спринцовката във врата ми.
Първоначално съм бесен и объркан, но след това започвам мислено да ѝ благодаря. Нищо не мога да кажа, но виждам, този път виждам!
Хората ме гледат, аз тях също. Взаимно си благодарим. Ние всички съществуваме, тук на този площад. С по една игла във вратовете ни, но пък всичко е наистина цветно.

АВТОР: Андрей Лидиев

Categories: Други | Leave a comment

Стихове

Страх ме е,
че неща, които нямат значение,
ме означават,
както жълтия светофар значи
“изчакай”
или
“приготви се”,
в зависимост
дали си минал на червено
или си пешеходец.

Чакам сам да си тръгнеш от мен.
Готова съм да остана.

* * *

Болница

Разбира се,
стените имат цвят
на презряло зеле.
В стаята има още три жени,
с диагноза като моята.
Мара е с перикардален излив,
ревматоиден артрит на пръстите
и една починала дъщеря
преди шест месеца
На другата и сменят системите
постоянно,
а когато отвори очи
бълнува за онзи любим клас
който я посрещал с песен.
Третата
има два инфаркта.
Забравила е името си на масата,
където пет часа
е сънувала третия.
Къде ли забравих себе си?
Между разкривените пръсти на Мара
са моите думи
изписани с нокти по дланите,
гласа ми пее
учителко любима,
името ми е в кома,
сънува тялото
претърпяло инфаркт
изпаднало
в някакъв спомен
за една болница
със стени с цвят презряло зеле
където ми извадиха сливиците.

Повече никога не съм боледувала,
дори от носталгия

* * *

няма свобода в мириса на стара кожа и масло
не е в тютюневия дъх
и алкохолни изпарения
не е и в музиката
няма свобода в рева на мотора
освен тази която те води напред
но няма сила да те върне
в блажените години на детството
и кратката младост
свободата е в това да настигнеш душата си
казват че бедуините често спират в пустинята
дават време на душата си да ги настигне
това е било преди години
преди векове
сред непроменения от креда пейзаж
умножи пропорционално скоростта и пътя
на душата
в това ново време
време на секс без наслада
защото закъсняваш за работа
елементарна математика драги
единствената ни свобода
е търсим душата
която е толкова далеч
колкото е сърцето от разума

АВТОР: Блага Запрянова

Categories: Други | Leave a comment

Градчето К.

Кой ще раздвижи въздуха в малкия град?
Дори не е град – а гара. Малка гара. Полюшват се върховете на старите тополи, а въздухът долу e неподвижен. Влаковете идват и отминават. Преминават странници – слизат, чакат минути, чакат час; случва се да чакат и цял ден – и пак заминават. Никой не остава. Кой би понесъл безкрая от дни,съвсем еднакви, поръбени с „отивам на работа“ и „и днеска мина“; месеците, които крачат напред, към нищото, с две големи крачки: раз – аванс; два – заплата; раз – аванс; два – заплата…
Само той. „Я черпи една ракия!“ – подкача мъжете. И те го черпят, крият от жените си. Всеки човек заслужава минимума в тоя живот – една ракия.
„Да имаш някоя филийка? Някоя вафла?“ – пита жените. И те му дават, крият от мъжете си. Всеки човек заслужава късче хляб, нещо сладичко в тоя живот.
Но днес! От рано – еднии същи разговори – в кафенето, по пейките, под големия часовник на перона. „Снощи го видях, ей от тука мина… той всеки ден минава… пийне, легне и заспи – ей там, на тревата… събужда се после и, айде, става и заминава… Да беше извикал, някой да беше го чул… някой, ей тъй, случайно, да беше влязъл снощи, той не си заключва… Като се обърне колата, пътищамного… Косата била там, до него… дръпнал бил пак… намерил го брат му, сутринта, студен… днеска – съдебна медицина… Ти разбра ли,пуснали аванса?“
Пристигат и отминават влакове. Слизат пътници, постояват, заминават пак. Никой не остава. Полюшват се леко върховете на тополите, някой въздиша, някой тихичко проплаква там горе, някой шепне нещо за други светове.

АВТОР: Ценка Кучева

Categories: Други | Leave a comment

Алхимия на любовта

Началото на края
е едва забележимо –
пукнатина в стената,
просвирване на гума,
изскърцване в ключалката
или трополене през нощта.
И ще расте, и ще расте –
снежна топка,
пусната по склона,
която никога няма
да бъде снежен човек.

* * *

Нещо не е както трябва

Докато
следите от бутилките по масата
рисуват всички фази на луната,
усещам нещо липсва и друго е дошло,
но не е съвест, цвете или нож –
какво е
трябва ли да питам,
когато знам,
че отговорът носи бездни?

* * *

Алхимия на любовта

На П.

Ти, който си извлякъл
толкова неща
от всичките си опити,
предай ми тайната
на твоята наука –
кога откриваш златото,
кога барута?

* * *

Чистилище

„Когато умреш
няма да идеш в Ада,
заради всичко това,
което не направи“ –
казва циганката
с вечно димяща цигара,
седнала там, където изхвърлят
рибешките глави от пазара –
„няма да идеш в Ада,
а ще идеш на кино
и ще гледаш целия си живот
безброй много пъти
от начало до край,
докато разбереш,
че режисьорът всъщност
не ти е виновен“.

* * *

Отваряне на хладилника

като книга пълна с истории:
ароматите на Индия,
тайните подправки на юга,
житена питка от приказките
и бутилки с бохемски рапсодии –
остави най-сладкото
за накрая.

АВТОР: Иван С. Вълев

Categories: Други | Leave a comment

Ако го напиша, значи се е случило?

116 слоя лак

Удавено мълчанието плува
с лице надолу в езерото парково
на двата бряга сме изправени
божествената геометрия
със утрото мъгливо си отива
презокеански си далече
Колумбови усилия ще са ти нужни
да ме стигнеш
Мълчанието се опитваш да нахраниш
но нямаш хляб, месата ти ще свършат работа
под пръски кръв мълчанието се размърдва
втърдява кожа – първо риба, после дракон
а ти, Йоханес или син на Бога,
ме гледаш до последно
преди да свърши приказката

Мълчанието плува
с лице надолу в езерото парково
след нас ще дойдат други
и объркани
ще въплътят каквото им е липсвало
под погледа студен
на благородника
за който езерото е сълза
в окото на земята

* * *

Ако го напиша, значи се е случило?

Носи си бронята винаги лъсната
бели гърди със златни зърна
както преди, така и сега
главата ѝ свети гладко избръсната
виж, след вечеря (така се очаква)
сваля щита, окача си шлема
има за всичко в живота ѝ време
денем воюва, нощем оплаква

Влиза си в ролята без да въздиша
както сънуваш, така се явява
гледа на кръв и съдбата познава
гледам към нея, за себе си пиша

* * *

Surrealismo

Върху реализма
си хвърлихме дрехите
натрупахме кули
от важни неща
Нещата пуснаха корен
извиха стъблата си
и от кули израснаха в длани
Ето,
крепко са хванали
дъното на небето
Ето,
силно са стиснали
всички минали дни
И е утре и днес
едновременно
винаги
И усмивки неловки
гледат през огледалото
като снимки останали
от изчезнали видове

Ето,
ние се връщаме
у дома
след пороя
и се чудим дали
не е редно все пак
да разчистим живота си
да изхвърлим боклуците
но е сънено вече
на небето лицето
и полягаме двамата
върху реализма
и сънуваме
себе си

АВТОР: Елица Кирилова

Categories: Други | Leave a comment

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: