Хумористична история по Хармс

Един портокал стои зад вратата и репетира мръсни вицове. В стаята пиян руснак на видима възраст 2 литра водка пее песен за зайци – земеделци. По телевизията оранжавеещ мъж с пластмасови зъби пее за летни страсти. Периодично спира, за да даде място на реклами. Всички са весели. Някои пречат. През прозореца се чува смеха на Демидов, който се е оказал тук по погрешка. Демидов се прокашля и засрамено се прибира в своя си разказ. Повече никой не чува за него. Подпейналият руснак на име Всеволод забравя думите на песента и продължава с ля-ля-ля. Всеволод пие вече четвърти ден, но да си спомни защо не може, а и не иска. На нас ни е известно само, че Всеволод го е кръстила майка му, а бащата от срам се цанил бурлак на Волга. Волги дърпал от канавки и натоварени кръстовища, превил гръб, брадясал, но горд.

Да се върнем на портокала. Той, за разлика от Демидов, си е във верния разказ, но не в точния момент. Уви, за плодовете точен момент няма, затова сме го поставили в началото, според 90-дневния диетен календар. Портокалът има средно специално, но поради инвалидност не може да си намери работа, затова обикаля квартала от врата на врата, но някак все си остава с почукването. Всеволод вече се е отказал от аграрните зайци и в пристъп на отзивчивост отваря врата. Портокалът, хванат неподготвен, забравя всички вицове, смачква се и изпада в несвяст. Володя пада на колене до него, държи го за ръката и плаче. Портокалът надига глава и казва: “Мен всъщност ме няма, в универмага ще ме доставят чак към Коледа.” Всеволод се сеща, че селдата е свършила, промърморва едно “Пречиш!” и излиза.

Съседът Данило любопитно надзърта през отворената врата, плюе два пъти и отминава.

Автор: Елица Кирилова

Advertisements
Categories: Други | Leave a comment

Писател за 57 секунди

Като се събудих, бях сам. Най-мразя да се будя и да няма кафе. Склонен съм да си направя даже 3в1 предишната вечер, само и само първата глътка въздух сутрин да е и първата глътка кафе.

Събудих се в нейния апартамент, гарсониера в центъра, до плажа. Нея я нямаше, кафе също нямаше. Не и се разсърдих, тя не помнеше. Много време мина.

Отне ми няколко минути да се излюпя от леглото и да стигна до кухничката. Претърсих шкафовете за кафеварка или поне за разтворимо. Нямаше нищо отгоре на всичко нямаше никаква храна. Не знаех как живее, но си личеше, че не се застоява никъде за дълго. Отидох да с облека с идеята да се разходя по крайбржната и да закуся. Чак тогава видях, че ми е оставила бележка.

֎֎֎

Не ми вървеше с жените на изкуството или жените-изкуство.

Със Соня станахме гаджета във втори курс. След дипломирането заминахме за София. Уж да рисува, да продава картини. Един ден просто се събудих и всичките ми пари бяха изчезнали. Заедно с тях и тя.

Петя, актриса, никога не ме е обичала чак толкова. Тя обичашe само работата си. На мен пък не ми пречеше тя да не ме обича, аз за нея изгарях. Пък и аз да я обичам повече рeзултираше в безпроблемните ни отношения. Остави ме заради театъра.

Радина беше певица. Свободолюбива, ненавиждаше комерса, докато той не я видя. Замина за Дижон да гони кариера.

Александра прекарваше дълги нощи затворна в нейната си стаичка, да проявява фотографии. Никога не влизах там, не ми беше позволено. И с право, защото се оказа, че проявява само снимки на разкъсани, разчленени мъжки тела.

Олга беше полякиня, балерина. Колкото грациозна в движения, толкова груба като характер. Тя се самоуби два месеца след като се запознахме.

Затова, когато се запознах с Рая преди 6 години в Созопол и тя ми каза, че е писател, за малко да си тръгна. Обаче тя се усмихна, а и не изглеждаше луда, така че помислих, че и да е писател явно не е добър.

Обаче сгреших. Стилът на писане, примесен с изказа я беше изваял и тя се носеше с рокля от разкази, гердани от мастило и черни буквички в косата.

Пиеше мента със спрайт и разговаряше весело с някого на бара. После заговори и мен. Бях хипнотизиран, още преди да ми свърши чашата с джин.

Обясни ми още тогава, че не търси нищо сериозно. Предупреди ме, че за нея емоцията в любовта е ‘нищета на духа’. Аз бях уверен, че няма да си тръгне

Обаче тя си тръгна.

За 6 години не я видях отново. Прочетох всичките й книги. Тайно се надявах да се разпозная в някоя от тях, да намеря доказатлство, че съм я омаял, така както тя мен и може  би най-откровено да докажа на подсъзнанието си, че не е била мираж, изграден от собствната ми лудост.. Нямаше. Заминала за Африка два месеца след запознанството ни, останала там да проучи местните ритуали и традиции, после прекарала 2 години в Португалия, сега живее в Созопол. Така пишеше в една статия, рецензия на последната й книга.  3 месеца се колебаех дали да й пиша, не от срам от оргромното привличане, което изпитвах, но заради еуфорията, присъща на малко дете, намерило любимата си играчка.

Когато пристигнах, не знаех какво търся. Не беше сезон, слава богу, и в Созопол имаше само местни. Не знам какво щях да кажа, ако я бях намерил. Сигурно щях да я изплаша, че толкова съм я търсил, че толква знам за нея.

Не я намерих. Вечерта отидох в бара, където се срещнахе за пръв път, и си поръчах мента със спрайт.

Не помня какво стана, всичко ми е като в транс. Знам, че от 4 месеца съм на квартира в Созопол. Пишех статиие си от там, ходех на крайбрежната да закусвам и всяка вечер пиех мента със спрайт, с надеждата да я видя. На втория месец започнах да разпитвам за нея, а местните – все едно ги питам за непознат. Не знаели, казваха, къде е, не знаели коя е. На третия месец вече бях разпитал почти всички, затова не ми остана друго освен да продължа. Като дойде сезонът, се запълни с хора, дойде една жена един ден на бара и каза, че със сестра й много обичали да идват тук преди. Затова решили и днес да се срещнат тук.

Носеше зелена рокля и герданчета. Косата и беше същата, както и преди. Не се беше променила. Усмихна се на бармана и на сестра си, погледна към мен. Не ме позна.

От седмица всяка вечер пием мента със спрайт на бара. Вече знам много за нея, а тя още не знае, че съм я търсил. Разказвахме си, разказа ми за Африка и за всички книги, които бях чел по 3 пъти. Каза, била се сещала за този бар, дълго след като напуснала Созопол, затова се върнала, но не смятала да остава още.

֎֎֎

„Отивам за кафе, не се сърди, че ме няма – 3мин”

Така пишеше. Изпълних се с радост, значи все пак помнеше…А може и просто да е започнала да пие кафе.

֎֎֎

Минавам всеки ден и засичам маршрута. 57 секунди и моята писателка щеше да е жива. Колата я беше блъснала 57 секунди преди да се върне при мен. Шофьорът бил пиян, но оживял.

Копнея да ме блъснат. Пресичам най-нарочно, изкачам пред колите. Но те блъснаха нея. За секунда от тези 57.

Вече не пия кафе.

Автор: Калина Пангева

Categories: Други | Leave a comment

Разказ на една муха

Аз съм средностатистическа муха. Mеханичен вектор за разпространяване на болести. Но също така съм демократична! Давам право на хората сами да се унищожат с новинарски емисии, долнопробна музика и мачове. Всяка седмица снасям 200 яйца и една майка Мух знае какво се случва с тях. Скучен е живота на мухата, право думам. Днес кацнеш на лайно, утре на локум, после мине някоя чехла и те размаже. Аз гледам да стоя далеч от хората и техните ковчези за миризливи крака.

Една вечер пърхах изморена от дългия си полет из планината. Бях бръмчала край блатисти езера. Търсех къде да преспя. Мернах град. Той изглеждаше заспал, без хора по улиците, без животни с примамлив аромат, без очакване за катаклизми. И както летях, съзрях двама човекоподобни. Ние мухите не винаги виждаме формите и цветовете като човеците. Това, което се появи пред облите ми очи, бяха две светлинки. Едната хванала другата под ръка. По-високата, мъжката светлинка, пулсираше със всяка стъпка, защото усещаше спътницата си близо. Сякаш ставаше все по-ярка. Сякаш беше чакала цяла вечност за тази близост. Всеки път щом крачката им излезеше от синхрон, голямата светлинка пристъпваше и връщаше баланса. В малката светлинка долових страх и колебание, но тя сякаш никак не искаше да се отделя от голямата светлинка. Страхуваше се да се слее напълно, но и сякаш се боеше, че отделяйки се от своя спътник, ще избледнее.

Двамата разговаряха. Човешкия не ми е напълно понятен. Не знам всички думи и не мога да разчета тези протяжни, великански жестове, които вършеха. Но дори да не разбирах за какво говореха, аз можех да доловя как с всяка крачка гласовете им звучаха все по-близки, а тона по-дружелюбен. Бях убедена, че ако кацна на ръцете им, няма да ме прогонят, а нежно ще ме погалят. И вече не усещах умора. Тяхната топлина грееше и мен, макар и от далеч. Следвах ги от разстояние, приблизително 800 мухи. Да, добро зрение за насекомо, ала дори и да не беше, двете светлинки се уголемяваха все повече и ми бе лесно да се привличам към тях. В края на стръмната улица вече бяха така големи, че заемаха и бордюра.  Странно как тази светлина не пречеше и не заслепяваше бедните хорица по къщите. А имаше ли други? Май не! Само двете светлинки и аз подире им, достатъчно далеч да не ги смущавам и достатъчно близо да им се любувам. В град, който беше подиум за тяхната близост.

Изглежда бяхме стигнали това, което човеците наричаха „център на града“. Двете светлинки спираха, оглеждаха се и манипулираха някакви устройства със светещ екран. Всеки поглед към този екран ги разсейваше от идилията, която бяха създали, намаляше интензитета им. Дали не търсеха нещо? А да, скоро влязоха в голяма бяла къща. Установих, че е мехна. Ето къде щеше да се осъществи и моята късна вечеря!

Не знам защо останах вън на хладния вятър. Аз съм муха естет, може би! Предпочитах да гледам двете светлинки през дървения прозорец. Как едната светлинка така силно искаше да хване ръката на другата, но се опасяваше. Как малката светлинка се наслаждаваше на морковчета, пържен боб и риба, а голямата светлинка следеше всеки жест на малката светлинка. Виното им харесваше! Светлинките ставаха по-наситени, по-багрени в червено. Разпалено си говореха и сякаш този диалог караше светлинното им ядро да набъбне. Скоро те грееха на целия етаж. Светлината им проникваше през процепите на къщата и излизаше вън при мен. Аз играех с лъчите! Спусках се по тях, увивах се около тях, гмурках се в тях. А когато отслабнаха се изплаших. Но как? Нима може просто да изчезнат?!?

Двете светлилнки бяха приключили с вечерята и излизоха от механата. Ала остатъци от лъчите им още бяха там и за малко да ме заблудят. Кацнах само да опитам от рибката, която бяха оставили и да оближа капки винце. Исках и аз да почувствам лекото опиянение на вечерта. На улицата отново ги намерих. По-големи и по-горещи!

Пречеше ми да съм на разстояние 800 мухи, твърде ярко стана за моето зрение. Политнах над покривите. Но каква картина само зърнах няколко преки по-късно! Двете светлинки затанцуваха в средата на, така наречено „кръстовище“, от което земляните имах нужда, за да се разминават, понеже не можеха да летят. И сиянието им стана тъй силно, че подобно на цунами се разля из целия град и планината се обагри с жълто-червеникави отенъци. Ах, бях повече от удовлетводена да бъда свидетел на този феномен.

Сетне двете светлинки стигнаха до плитко езеро. Ух, трябваше да внимавам с онези коварни твари, жабите. Крякаха, но този път не, за да създават злокобно усещане в душата ми, а сякаш, за да създадат приказен фон за двете светлинки. Долавях звуци, но все още не разбирах човешкия език. Може би имаха философски мисли, може би се обичаха, може би… Не мога да кажа колко време стояхме край езерото. Помежду им вече имаше привличане, което трудно щеше да позволи сиянието да изчезне. Ех, ако и ние мухите имахме нещо като часовник, че да правим разказите си по-правдоподобни.

Двете светлинки влязоха в сграда близо до езерото. Дали живееха там или бяха за кратко, не мога да кажа. Доближих се до прозореца на стаята им. Не можех да разбера този странен език, но по вибрациите можех да заключа, че диалога бе приятен и за двамата. Мислех си вече да отлитам и да заспя в някое топло мазе, но тогава се случи нещо фантастично! Голямата светлинка взе нещо дървено и кухо, с метални нишки върху него и създаде красива мелодия. Гледаше със свенлив и притеснен поглед, а малката светлинка отвръщаше с учудване и доволство.

В края на песента двете светлинки сякаш почти угаснаха. Свиха се като две малки пламъчета, големи не повече от десетина мухи. Останаха в това състояние извстно време, а аз се проближих плътно до стъклото. Нима сега ще угаснат? Нима онова сияние, което преливаше над града е било временно???

Сърцето на голямата светлинка биеше толкова силно, че туптенето караше цялата сграда да трепери. Тя хвана малката светлинка за ръка, каза нещо и тогава невиждан блясък бликна от тях. Блясък, който не само изпълваше стаята. Разливаше се из улиците и се катереше към планинските върхове. Чудя се дали и те го виждаха както аз? Вече имаше само една светлина, много по-голяма от двете, които срещнах, много по-необятна, по-истинска. Сияние, което изпълваше пространството и даваше смисъл на всичко сътворено, на природата, на мен. Ние бяхме там, за да направим вечерта им по-приказна.

Беше време да заспя спокойна, че видях това чудо. Където и да летя, аз винаги ще мога да виждам техните отблясъци и да усещам топлината им, която да ме привлича със своя разкош!

Автор: Светослав Димитров

Categories: Други | Leave a comment

Пряко включване

По време на рекламите Леля Таня прибяга до кухнята да си нагледа манджата, преди да са започнали новините. Откакто се беше пенсионирала, новините бяха много важна част от деня й и вече й беше станало като ритуал в деветнайсет-нула-нула часá да е настанена удобно на дивана си, на четвъртия етаж в панелката в пернишкия квартал Изток и да няма нищо, което да я разсейва.
– Добър вечер, уважаеми зрители, днес започваме с извънредна новина – верижна катастрофа на Цариградско шосе отне живота на двама души, поне още пет са в критично състояние. От мястото предава Любомира Бенатова. Люба?
– Здравей Ники! Да, виждате какво е положението зад мен, колите са смазани до неузнаваемост. Линейките вече отведоха пострадалите, но за най-голямо съжаление и тази катастрофа не се размина без жертви. Двама мъже са починали на място. Тела им все още седят тук, на шосето, и няма кой да ги прибере.
В този момент камерата показва едно голямо парче черен плат, което скрива трупа на едната жертва, но не и огромната локва кръв. Леля Таня инстинктивно си обръща главата на другата страна. Такива гледки не й понасят. Чуди се дали да му звънне на Петър да се убеди, че е добре. Синът й от петнадесет години вече живее в София и всеки път, когато чуеше за някаква такава трагедия, майчиното сърце на леля Таня се свиваше, пулсът й учестяваше и не се успокояваше докато не чуеше сина си по телефона. Той, от своя страна, всеки път й се караше, че се притеснява за глупости и че занимава и него с тях, случвало се е и да й затваря телефона с думите „Сега не ми е до твоите простотии!“ тъът-тъът-тъът. Но това не промени навиците на леля Таня и тя продължаваше все така да се напряга, даже и повече, защото знаеше, че дори и Петър да е добре, ще й се накара по телефона.
И сега пак инстинктивно посегна към телефона си. „Трябва да го чуя, да се успокоя, че е добре. Ще му кажа, че имам проблем с компутъра. Или пък по-добре да не го занимавам, стига съм се притеснявала и аз за глупости. Ще се държа малко на положение.“
Такива мисли минаваха през главата й, докато пръстите й вече чевръсто набираха номера на обичния й син. Никаква логика не можеше да пребори майчиния инстинкт.
„Не вдига! Защо, по дяволите, не вдига?!? Нали затова са тези мобилни телефони, мътните го взели!“
– Но нека видим как се е стигнало до тази ситуацията. Ето този лек автомобил, – продължава репортерката и посочва една синя кола, от която беше останало само цветът – тръгва да се престроява в крайна лява лента, където засилен връхлита ето този джип, явно е карал с доста над разрешените 80…
„По дяволите, Петър има синя кола. Айде бе, Петре, бе, защо не си вдигаш телефона“ – вече нарежда на глас леля Таня и набира отново сина си.
– Самоличността на двамата мъже все още не е установена, и двамата са на видима възраст 30 – 35 години, пътували са в синята Тойота…
„Петреееееееее, вдигни си телефона, маме, моля те! Кажи ми, че си добре!“ – жената вече плачеше със сълзи, но от отсрещната страна все това тъъъъъът – тъъъъъът. Съвпаденията ставаха прекалено много и нейното сърце вече биеше с ненормална честота.
– Нека чуем от очевидци какво са успели да видят те. Здравей, би ли ни разказала какво видя ти? – казва репортерката и насочва микрофона към едно хленчещо момиче, седнало на тротоара.
– Не-е-е з-з-з-з-нам. Бе-е-е-ше с-с-с-страшно-о-о – едвам успя да се разбере през сълзи, ридания и заекване. Леля Таня вече беше се панирала тотално и не можеше да забележи, че репортерката питаше най-ревящото момиче от събралите си свидетели, другите изглежда доста по-хладнокръвно бяха приели случилото се, но репортажът искаше своята драма.
– Уважаеми зрители, а ето и един от участниците в това ужасно меле! Господине, господине, ще ни кажете ли какво стана точно? Как сте вие? – Любомира бягаше към една линейка, на която тъкмо качваха един мъж в носилка. Камерата я следеше неотлъчно.
– К‘во да ви кажа? Не виждате ли? Аз съм добре, ама язък за момчетата в Тойотата, много жалко! Много нелепо!
– Как стана? Разкажете на зрителите ни как стана?
– Както си карам в лентата, чувам изведнъж клаксони, спирачки. Поглеждам в огледалото – този с тойотата е тръгнал да ме изпреварва, обаче не се е огледал ли знам ли, а този джип зад него е карал с поне 140 щом не е могъл въобще да спре и така ме завъртяха и мен. На мен леко ми се размина, слава Богу!
– Кой е виновен според вас?
– И двамата са си виновни, единия изпреварва на сляпо, другия кара като луд. Луда работа ви казвам, не знам кой им дава книжка на такива селски бекове, дошъл ми от Перник ли от къде ли в София и си мисли, че е цар. Келеши!
Не мога да ви опиша на какво беше станало сърцето на пернишката майка при тези думи. Петър продължаваше да не си вдига телефона.
„Ще звънна на баща му!“ реши жената
– Василе, нещо става с Петър?
– Какво пак?
– Дават по телевизора някаква зверска катастрофа и мисля, че наш Петьо е пострадал, не си вдига телефона.
– Стига и ти, ма, не ти ли писна с тези щуротии.
– Виж к‘во Василе, гледам на живо по телевизора – неговата кола, казват, че момчето е на 35, колкото е Петьо, а и казаха, че е от Перник.
– Нищо му няма, сигурен съм, успокой се.
– Не мога, Василе, не мога, не ми е добре, не мога да дишам.
– Стига си драматизирала, успокой се, моля те.
– Не мога, не ми е добре, чуваш ли, не ми е добре.

*****

2 часа по-късно, тишината в болничната стая беше разцепена от телефонен звън. Васил се стресна малко.
– Ало, Петьо!
– Тате, какво става, получих ти съобщението. Как е майка?
– Не е добре.
– Съжалявам, че чак сега, но съм на работа, знаете, че няма как да вдигам като съм на работа, майка ми е звъняла 28 пъти? Какво става? Как така не е добре?
– Гледала някакъв репортаж по телевизията. Някаква катастрофа в София, решила, че си ти. Видяла ти колата.
– Чакай, чакай малко, тва на Цариградско ли? Как така ми видяла колата?
– Някаква синя кола.
– Глупости, това беше Тойота, а аз карам Хонда, така и не ги научи майка значи! Пак с нейните глупости.
– Петьо, чуй ме! Майка ти е получила инфаркт, трябва да си дойдеш.
– Какво? Инфаркт? Как така? Заради тъпия репортаж?
– Ще се оправи, сигурен съм, но трябва да си дойдеш.
– Веднага тръгвам!

Петър затвори телефона и остана като вкаменен. Не можеше да повярва какво се случва. Седеше и гледаше в една точка и не помръдваше, 5 минути, 10 минути, а може би цял час.
По едно време вратата на офиса се отвори и влезе женски силует. Петър все така стоеше безизразен и гледаше в една точка.
– Пеше, какво ти има бе, да не е станало нещо? А? Защо мълчиш? Знам как да те разведря, ела да ти покажа нещо! Днес сме счупили рейтингите с този репортаж от Цариградско! Оператор номер едно си, да знаеш, Пеше! – Любомира го хвана за ръката и понечи да го поведе нанякъде.
Пешо си отскубна ръката рязко, скочи на крака и й изкрещя в лицето:
– Майната ти! Чуваш ли? Майната ти! Майната ти и на тебе, и на шибания репортаж! Майната ви и на тъпата телевизия! – каза и затръшна вратата след себе си.

Автор: Георги Веселинов

Categories: Други | Leave a comment

Дисекция на чувствата

 Година 4242 след изгасването на Слънцето

Господ настина бе мъртъв. Вече нямаше нощ и ден, всичко плуваше в отблясъците на неонови светлини, идващи от ярките обяви. От както Слънцето бе изгаснало генераторът на топлина, разположен дълбоко в недрата на земята работеше с пълна сила безотказно. Небето отдавна бе забравило какво са залези и изгреви, а звездите не се виждаха изобщо. Вселената се бе разширила до такава степен, че дори най-близко разположените сред тях все още изпращаха светлината си към Земята.  Извънземни цивилизации вероятно не съществуваха, тъй като дори до сега нито една не бе опитала да се свърже със земляните, които сами се бяха обявили за владетели на цялата безкрайна вселена.

Вече бе изключително лесно да стигнеш от една точка на света до друга в рамките на няколко милисекунди. Телепортацията, както и високоскоростното метро, прелитащо под повърхността бяха едни от най-приятните и бързи начини за пътуване.

Това което бе различно вероятно бе фактът, че постепенно човечеството бе стигнало до извода, че чувствата и емоциите са напълно безсмислени, истинска пречка за успеха затова още в ранно детство доброволно всеки посещаваше “Пералнята”. Високият небостъргач, светещ в синьо се намираше в центъра на света и хора от всички краища се материализираха пред входа и щастливо пристъпваха вътре. Дали това се случваше, защото години наред редът на нещата бе именно такъв или пък хората наистина имаха нужда от това да се освободят от вътрешния си свят, незабавно щом той се появеше не бе особено ясно.

“Добре дошли в Пералнята! За изтриване на спомените използвайте ескалатора отдясно. В случай, че искате да изключите емоциите си- вляво ще видите асансьор! Благодарим ви, че се отбихте! ”- роботизираният женски глас кънтеше през 5 минути, упътвайки странниците, озовали се вътре.

Всеки бе посещавал сградата няколко пъти, тъй като действието на “изчистването” на съзнанието бе в сила едва няколко години. Чувства и спомените се записваха на кристални пластинки, които от своя страна се складираха в огромна подземна библиотека. Повечето записи бяха много древни. С научна цел скелети на живеещи още в Светлата ера биваха съхранявани, а животът им старателно извлечен с помощта на компютри и увековечен в микрочипове.

Ежедневието бе спокойно, макар и напълно лишено от разнообразие. Хората добре знаеха, че единствената  цел бе просперитета на човечеството и разбираха, че краткото им монотонно съществувание бе нищо повече от песъчинка във въздуха. Всеки имаше достъп до цялото познание на света, нужно бе единствено да посети местния магазин. Машините и човека сега бяха едно цяло, неизменно и неразделимо цяло. Неврони и наночипове живееха в разбирателство, леденият твърд метал се сливаше с топлата мека плът безропотно.

Малцина бяха онези, които опитваха да се противопоставят на системата, която очевидно бе повече от перфектно измислена. Разбира се, имаше ли такива те просто биваха изпратени без много шум в Пералнята след което излизаха като напълно нови хора, а всичко си продължаваше в същия дух, необезпокоявано от нищо и никой векове наред.

Zax723 отвори очи. Намираше се на брега на морето, но вместо топлината да се излъчва някъде отдолу, както бе свикнала, тя сякаш я обливаше отвсякъде. За първи път виждаше нещо по-красиво от огнената топка, издигаща се бавно над хоризонта.  Zax723 се огледа наоколо и почувства странната нужда да се приближи до водата, да вкуси и опита от слънцето и да се спусне някъде в дълбините. Докато се усети тя вече бе в морето и плуваше. Странни невиждани създания се блъскаха в краката и, а вълните леко мокреха бялата и коса. Не помнеше някога да е била толкова близо до морето. В нейния свят то бе една неприветлива черна субстанция, бучаща в далечината и никой достатъчно разумен не смееше да се доближи до пределите му, въпреки че те вземаха огромна част от планетата. Често се носеха слухове, че водите са толкова токсични, че само един допир би бил достатъчен да умъртви всекиго. Но тук бе различно.

Потънала в подобни мислив, Zax723 видя някого в далечината. Той се взираше в нея и стедеше в смехотворен дървен съд, с помощта на който се задържаше на повърхността на водата.

-Здравей! – изрече гласът в далечината- Днес е пълно с риба, нали?

Объркана Zax723 се заоглежда наоколо с надеждата тези реплики да не бяха отправени към нея.

“Риба…. Да…. Zax723 знае какво е това”- бързо стрелна в мислите на мъжа тези реплики.

–  Хах, ти май не си оттук? Какво ще кажеш за по един ванилов сладолед като приключа с това?

“Ще кажа- да”- без да помръдва устни, изреже Zax723 отново в мислите му.

Мисията, която и бяха възложили бе да проучи наоколо и после до най-малкия детайл да пресъздаде онова, което бе видяла и чула. Тук трябва да споменем, че Zax723 работеше във фирма, чиято цел бе изучаване на миналото. Всеки бе наясно, че за да градиш бъдещето трябва да познаваш миналото в най-малките подробности. Затова всеки ден в продължение на 4-5 часа тя лежеше в тясна капсула, свързана към машина, а хора с бели престилки вграждаха в нея различни микрочипове. “Дисекция на чувствата” се намираше в един от кварталите с изобилие на нощни заведения и представляваше една от многото научни лаборатории, в които учени изследваха странните лепкави неща, наречени чувства. Всеки един “опитен заек” имаше за цел да изучи живота на един единствен човек, живял в Светлата ера.

Свършеше ли работа Zax723 събираше празните бели листа, върху които трябваше да описва онова което бе почувствала и видяла и се запътваше към вкъщи. Често сядаше на стълбите в близката метростанция, стоейки и наблюдавайки часове наред огромните нестихващи потоци от хора. Животът сега и преди бе напълно различен в това бе сигурна. Макар и опасен светът от миналото бе някак уютен.

“Уют”-  Чувство, предизвикано от приятна обстановка, удобство и задушевност. Създавам уют в дома си. Огънят създава уют през зимата- Четеше дефиницията от речника, опитвайки се да определи чувството, което бе изпитала при допира на тялото си с хладката морска вода. Роуз (човекът, в чиито спомени се мотаеше ежедневно) вероятно бе живяла прекрасно- мислеше си Zax723- Без Пералнята, неоновите светлини, фучащото метро- само и единствено малкият град, разположен около брега на морето. А професията и на шивач вече бе напълно ненужна. Дрехите се произвеждаха в огромните фабрики в източното полукълбо на земята, а биоматерията, която се използваше за тях не се нуждаеше нито от конци, нито от шевове. Zax723 прокара ледените си пръсти по сивия ръкав на блузата, когато я осени една мисъл. Недооформена и неясна, но истински изгаряща я отвътре. Възможно ли бе Zax723 да избяга в спомените на Роуз и никога повече да не се върне в този свят? Метрото прелиташе ежесекундно, а гласовете, съобщаващи заминаващите и пристигащите влакове разкъсваха тишината. Имаше нещо странно в тази тишина- тя поглъщаше всеки един шум като във вакуум и после го изплюваше съвсем деформиран и отдалечен. Нямаше нищо по-тягостно от тишината на милионите, разминаващи се земляни, всеки забил поглед надолу, бързащ за работа. На Zax723 и се струваше, че нещо много важно си бе отишло, нямаше я онази страст, с която я обливаше морето, нито пък усещаше топлия бриз по бузите си. Имаше чувството, че светът е заклещен в паралелна вселена, в която единственото божество, извисяващо се над всичко и всички бе монотонността. Това не бе вселената, в която първоначално трябваше да бъдат просто някакси се бяха озовали в нея без никой да забележи.

С подобни мисли Zax723 отвори тежката врата и положи финото си ефирно тяло в металната капсула за сънища в частта на Земята, наречена- “Спящият център”. Ако тишината навсякъде другаде бе ужасна, то тук тя направо херметизираше пространството и караше въздухът да трепти в очакване на нещо, което никога нямаше да се случи.

Сънят отмина, нощта не се смени с ден, изгревът не обля небосвода. Единствената светлина бе изкуствената. Капсулите се заотваряха и хората се запътиха отново за работа.

Zax723 отново се намираше в тихото морско градче из мислите на Роуз. Единственото, което трябваше да направи бе да изтръгне чипа от ръката си. Бе почти сигурна, че по този начин безжизненото и тяло ще остане в света от бъдещото, докато душата и завинаги ще се разхожда тук. Слънцето отново грееше ярко в небето и обвиваше въздуха в мека топлина. Чуваха се крясъци на чайки и смехове на деца. Това бе истинският живот. Можеше да го усети, вкуси, помирише. Всичко което бе нужно, за да остане завинаги в крайбрежното градче бе работа за пет минути. Легнала на брега с крака в морето Zax723 изтръгна малкия чип. Вместо очаквания резултат обаче нещо започна да пращи и пука, прекрасният пейзаж се замъгли и на негово място изплува металният таван на капсулата, в която лежеше.

– Опасявам се, че ще трябва да ме последвате, госпожице Zax723. Вероятно сте придобили някаква странна привързаност към миналото. Това ще се поправи много бързо. Не се притеснявайте!

Телепортираха я пред светещия в синьо висок небостъргач – “Пералнята”. С неистови крясъци я вкараха вътре, държейки я здраво за ръцете и краката. Процедурата приключи за няма и десетина минути. Zax723 се върна на работа като в мъгла, напълно безпаметна без дори да знае защо пристига толкова късно. Положи тяло в студената капсула, а учените в бели престилки инжектираха поредния микрочип в ръката й.

Автор: Меги Накова

Categories: Други | Leave a comment

Неусетност

Бавно, но сигурно, дъждът преминаваше в сняг. Или както скиорите обичаме да се изразяваме – „времето се оправяше“. Още не бях карал този сезон и тръпката на очакването ме изгаряше непрекъснато. Тези, които са я изживявали, знаят колко трудно може да се опише с думи.

Поех дълбоко от свежия въздух и се замислих дали да не ходя пеш. Още от дете обичам да ходя пеш, а снежинките да ми се стелят отгоре. Сега обаче по-скоро валеше дъжд, имах да измина значително разстояние и… в крайна сметка се отказах. Със сигурност щях да се намокря, нямах и чадър, никога не съм бил и притежател на такъв род артикул.

Трамваят дойде учудващо бързо. Имаше точно едно свободно място, но и през ум не ми мина да сядам, от адреналина не ме свърташе на едно място. Дори имах чувството, че пристъпвам от крак на крак, дано да не го правех в действителност, отстрани подобна активност би изглеждавал повече от тревожна. Загледах се в гледката навън, която от минута на минута ставаше все по-прекрасна. Умът ми вече рисуваше познатите картини на стръмни склонове и разпръскващ се след всеки завой сняг, когато… всичко изчезна отведнъж. Колко е странно как мислите ти могат да се изпарят за един миг,… след като си доловил неподражаем аромат. Инстинктивно усетих как някой преминава покрай мен. Но само по благоуханието на шампоана на прясно изкъпаната коса можех да установя, че това не бе някой, а бе дама, дама, която след секунди се озова на свободното място до мен, свали плътния си шал и разгърна цялото великолепие на червения водопад под него. Усетих как от една страна устата ми пресъхва, а от друга слюноотделянето в нея се отприщва като спукан водопровод. Знаех, че поне едното нямаше как да е вярно, но в момента не ми беше приоритет да установявам кое точно. Приоритет ми бе младото момиче да не забележи гладнишкия ми поглед, впит кръвожадно в нея. Продължих да гледам навън, вече изцяло индиферентен към зимната идилия, случваща се там, а периферното ми зрение потъна в кански упражнения да се стрелка на мили интервали по посока на нимфата. Тя на свой ред също проявяваше сдържан интерес към кристализацията на водните капчици, но ако можех да разсъждавам трезво, което в момента обективно не бе възможно, момичето най-вероятно просто си зяпаше. Някой друг би казал, че подобен дерогативен глагол е неуместен като референция за тези сини очи, наистени с необятната дълбочина на морска бездна, но в момента съвсем не ме вълнуваше как се изразявам, и то наум. Вълнуваше ме дали цвета на сутиена й, ако разбира се носеше такъв, бе със същия цвят на водопада, за който вече споменах. Девойчето донякъде ми напомняше за …. така и не мога да запомня дългото и сложно име, но говоря за червенокосата дама от сериала Game of Thrones … лейди М-някоя си. Никога не съм бил добър в запомняне имена. А явно вече не съм и добър в това да наблюдавам скришом прелестните представителки на нежния пол, защото въпросната лейди М очевидно забеляза зрителните ми набези към нейната особа и ме погледна с недвусмислено изражение. Опитах се да извърна глава в съвсем друга посока, но вече бе късно. Момичето се усмихна, при това така, както само момиче като нея би могло, а бе ясно, че адресатът на това прелестно деяние бях именно аз. Смутено я погледнах, тя от своя страна се усмихна още по-топло и лъчезарно, след което… след което божествените устни, видимо създадени за божествени неща, се разтвориха и оттам се отрониха думи. Думи, чийто адресат отново и несъмнено бях аз. Думи, които чух, колкото и да не исках. Думи, които не само никога не бях чувал, а никога не бих предположил, че могат да бъдат отнесени към мен. Думи, заради които бих си строшил ските, за да не ги чуя. Но ги чух. Ясни и категорични. Ултимативни. Без никаква възможност да се тълкуват в една или друга посока. Ужасно или или не, навярно за всеки мъж идва време да чуе тези думи. А най-ужасното е колко неусетно стига до тях. И тогава не знае какво да отговори. Както бе в моя случай.

– Хората са много странни – бе първото, което Албена изтърси, когато седна на бюрото в офиса.
Нейната възрастна колежка не й отговори. Добре знаеше, че младото момиче ще продължи.
– Преди малко бях максимално учтива с един човек в трамвая – продължи тя, – а той … той… не мога дори да опиша как ме изгледа.
– Какво имаш предвид под максимално учтива? – попита я колежката й – Заговорил те е, а ти максимално учтиво си го отрязала?
– Заговорил? Уфф, не бе, не… за ситуация от съвсем друг характер става въпрос. Качвам се аз, виждам едно свободно място и след малко гледам един… дядка, доста добре изглеждащ между впрочем, поглежда как съм се настанила удобно-удобно. Веднага му предложих да седне, а той… изгледа ме все едно съм му изяла пенсията.
Устните на възрастната колежка потръпнаха по особен начин. Явно искаше да каже нещо, явно знаеше какво трябва да каже, но явно се и отказа. Поклати глава и продължи работата си, а младото момиче не спираше да говори.

Автор: Еди Румян

Categories: Други | Leave a comment

Монахинята и цигуларят

Прелитаха последните дни  преди Коледа. Всъщност не прелитаха, а лениво се търкаляха. Слънцето приличаше на луна, с перфектно загладени от мъглата очертания. Въпросната пък се беше излегнала върху града от близо седмица и нямаше намерение да прекрати грехновно мързеливото си  поведение.  Градските обитатели бяха упоени от коледната приспивна песен на мързеланата. Само пазарите ги вадеха от зимната несвяст, сякаш се продаваха не тикви, а непрани чорапи, парфюмирани с амоняк. Поне така можеше да се съди по гримасите.

На един от кварталните пазари кипеше търговия с попътен вятър в платната. Кестените се продаваха като хляб, а печените като пълнозърнест. Мандарините като поскъпнало сирене, картофите като цигари. Наливното бяло вино отдавна стана розе, после стана червено, а сега започнаха да го греят.  Търговците по сергиите се надвикваха неуморно, в опит да отмъкнат клиент или два от съседа си. Щипещият студ вливаше енергия и някаква празнична еуфория във вените на продавачите, на купувачите, та и на уличните кучета; лаеха като полудели около гегите с нанизани топли гевреци и витрините с козунаците.

Мъглата се намъкваше в свободното място между дрехите и закачливо пощипваше. Като хтонично създание някъде из нея, на тротоара, един цигулар свиреше Рахманинов и Шостакович. Нотите от евтината му цигулка кършеха снаги с пленителна налудничевост, която караше дори вулгарните подвиквания да звучат като от устите на аристократи. Валсът топлеше като коняк и задоволяваше сетивата като жена. Друг блед бродник се луташе, подминавайки музиканта три или четири пъти. Той свиреше и свиреше, можеше да бъде оприличен на Харон, готов да отплава, в празния си калъф, по Стикс. Танцът на рицарите от Прокофиев избута въздушната мътилка за момент и разкри, че бродникът е монахиня. Дали е следвала неведоми пътища божии – не зная. Пет стотинки тупнаха в Хароновата лодка. Цигуларят вдигна поглед и спря инерцията на лъка си. Огледа добродетеля. Забрадката на монахинята беше прикрепена с кърфици, а некачественото й палто беше недодялано закърпено с некачествени кръпки. Кръглите стъкла на очилата й, оголемяваха иначе дребните, потънали в хлътналите си легла очи. Брошка с разпятието се мъдреше около мястото, където се предполага, че имаше сърце. Явно жегната от греховната музика, божията служителка беше неспособна да озапти преливащия от възмущение поглед, както и копнежа си, да се поинтересува.

– Момче, нелошо свириш. Какво е?

– Ами, музика, госпожо.

– Замислих се, че онзи ден четох приказката за чудния… или вълшебния беше. За свирача с вълшебната флейта. Децата в дома много внимателно я слушаха и я харесаха. Та и ти така като свирача – омагьосваш плъховете.

– Плъховете, госпожо?

– Е, не я ли знаеш приказката? На всяко дете са я чели, или поне да си я прочел сам? – с усмивка, под наистина леко набол мустак, отговори тя.

– Аз мога да чета само ноти, госпожо. Никой не ми я чел, за жалост, съжалявам. Но, ако не бъркам, съм чел „Вълшебната флейта на Моцàрт, даже съм опитвал да ги свиря тези красиви ноти, госпожо. Мога да ви ги изсвиря и сега, ако искате?- жизнерадостно по детски, попите музиканта и изпадна в пристъп на магарешка кашлица, преди да добави – Госпожо?

– А, не, мерси. Жалко за приказката.

– Наистина жалко, госпожо.

– И казва се Мòцарт, момче.

Последваха разтеглени секунди на мълчание. Погледите им се издебваха взаимно, без да е ясно кой е хищник и кой плячка. Облаците порозовяха – съобщение от слънцето (което не се виждаше, така или иначе), че окончателно се оттегля да поспи.  Цигуларят понечи да да погали струните с лък, когато засрамено се разколеба и заговори.

– Ако позволите да попитам, госпожо, в кой дом сте чела? Бих искал да изсвиря „Вълшебната флейта”… от Мòцарт… на децата, които са харесали приказката. И да разбера за плъховете, госпожо.

– Да знаеш, надали ще им хареса, нали, тази музика. А и надали ще те приемат. Аз, все пак, служа на Бог и ме познават. От десет години, абсолютно всяка седмица ходя и дълго им чета… на малките. – гордо и тежко изрече монахинята.

– О, простете, права сте. – смути се свирачът и закопча явно открадния си, само ляв ръкавел. – Все пак, позволете ми да поне да узная за кой дом говорите, госпожо.

– Ох, този на три спирки надолу с трамвая, после до… а, до тази, операта.

– Зелената сграда, госпожо?

– Да, да. Същата.

– Интересно, госпожо.

– Кое му е интересното, момче?

– Десет години бягах от зелената сграда, през решетката на прозореца в мазето, госпожо. После, госпожо, пак през една решетка, влизах в архивите на операта. Там се научих да чета… ноти. Преди две години ме изгониха от зелената сграда, Господ да ми прости, госпожо, откраднах цигулка. Ето ме мен, ето я цигулката. Интересно е, че осем години не съм Ви зърнал, госпожо.

Тези мълчаливи секунди бяха по-разтеглени от предишните.

– Всъщност, може би, госпожо, не съм Ви виждал по своя вина. Помня, че на всяка една Коледа се промъквах в операта. А вие сте идвала. Пропуснал съм Ви, госпожо.

Зениците на дребните очи се разшириха дотолкова, че ги запълниха. Цигуларят засвири. Уличните лампи светнаха и от сергиите се промъкна ароматът на печени кестени.

– Елате, плъхове, елате! Весели празници, госпожо!

Автор: Анна Кръстева

Categories: Други | Leave a comment

Любовта ми бе оспорена от хладилник и истории за ДНК

Здравей. Не трябва да се смееш! Знаеш правилата! Смях, и умираш.
Приемам усмивка. Налага се да знаем, че няма да се смееш. Не започвай! Знаеш как звучи. Ха е първата буква на хлъц. Ха-ха и ухиленото ти лице се превръща в трамвайна линия на морален парадокс. Хахаха е пързалка към некролог. Не опитвай! Не си представяй хахахахахаххаха: скъсана верига днк, опитваща се да избяга от еволюцията, довела до теб, НОМЕР 8732

Чудиш ли се на тея смешни имена, които ви даваме? Затворнически баркодове? Капан е! Смешни са си. Дори името ти е капан.

Мразя ги тези разговори. Обичам да мразя. Не ? Не ме прекъсвай. Теб не те мразя, сладур. Обичам и да прави списъци. На второ място в списъка на омразата ми е липсата на клетки. Аз съм пълен с тях: искам и да живея в една. Толкова много клетки! Те си нямат списък с омраза. Това ме крепи: дано ме заразят с безгрижие.

Друго нещо, което мразя: косата си. Ето, подстригваме всички вас.
Ти си мислиш, че е някаква форма на контрол, гледаш ме с ненавист: ти не разбираш свободата си. Ужасно е цял живот да се движиш под криле, които искат ПОЛЕТ. Ние ги приспиваме, и ти даваме гладък тънък лед, по който
да ходиш. И оглеждаме страхотните си надежди по огледалното ти теме! Иска ми се понякога да бях теб. Щях да крещя, да пея, човек. Щях да пея песни! За тази прекрасна липса на свобода.

голата ми глава над поле́та
лалета растат
преплетени мисли
скъсай етикета на младостта
надподтискай

А, и косата може да скрие усмивката ти. А ние искаме да я уловим. Изчакай, ще вдишам малко.

Кислородът освежава, или ме замайва достатъчно, че да забравя решетките.
За май ва ме човек, превръщам се в месец май и отново е пролет! И изглеждам абсурдно, защото какво прави някакъв заплес със кислородна маска на задника си в поле пролет? Искаш ли?
Не се паникьосвай, пазач.. СПРИ, да, сложете усмирителната. Добре. Има обяснение за поведението ми, не се треси, ти си затворник, а не критик. В минал живот изядох копчета на асансьор. И имам чувството че все още някой ги натиска,
опитва се да хване някой етаж на стоп. Хлопа ми! Дъската, или целия жилищен комплекс, но винаги нещо почва да хлопа и тупти и да храни шумът .. не, не оставяй х-тата да засеят хахаха в гласа ти, внимавай!

Не спира да хлопа. И това има последствия. Сега ще ти кажа нещо перверзно. Нещо на перваза на човешкото поведение, аха да скочи в недостойното.
Когато чуя шумът, почвам да се усмихвам. Усмивка хищник! Опитвам да отворя устата си, очите си, всяка трапчинка от бледото ми лице. Широооко. Малко горчи този сладко-кисел сос на радостта. Правя го сам, правя го публично. Мръсна работа, човек! Не ме гледай с тези очи, на теб кой ще ти повярва.

Виж, знам че си объркана и леко изчезваща, дори не те виждам през цялото време. Имаш особено лице! Не съм сигурен дали това е лицето ти или поредния автобус. Не ми излизай с тези “аз съм човешко същество и РЕСПЕКТ”. Аз съм бил влюбен в автобус. Да ти разкажа? Да не се смееш само, последният ми гост така .. изчезна Автобусите са минало. Сега в стаята ми има хладилник. Той ми сервира студена валентинка и огромен леден среден пръст и всяка вечер ми обещава, че ще избяга с птиците. Ми, аз също искам да избягам с птиците. Парадоксално, само те не искат да си отидат напоследък. Всеки понеделник се затваряме в банята си и тренираме полети с Хладилник. Виж, ако не дадеш име на нещо, нямаш право да мечтаеш с него. Отваряме врати и сърдечни камери и се реем свободно. Дори понякога на вратата се звънва и пощальон донася писмо от гълъб, в което любезно се уточняваше, че това е прекрасно.

Виждам, че се усмихваш леко. Не си мисли, че не следя.. Пука ми за теб!
Защо ми пука за теб ? Мислиш си че съм поредния безсърдечен надзирател?
Има шанс да ти помогна. Лицето ти почва да се движи в странен синхрон с моето. Харесва ми. Ще се усмихвам силно, и ще усещам страха ти, ужаса ти от това да избухнеш. Да избухнеш в смях! Ще бъда емоционален терорист в съзнанието ти.

Сега е време за обрат. Аз ще бъда убит. Ако не се засмееш. Що за комик съм, ако не мога да разсмея един затворник, жадуващ за щастие? Не е шега, дори в момента виждам артилерията насочена към мен. Безмилостни са, но помагат на най-добрият standup, който ми се е случвал.! Устата ти се движи, жадуваш да ти дам нещо. Думата? Когато хвърлям думата на хората, не знам какво ще направят с нея. Моите гости не са добри с думите, човек. Свободата? За какво ти е свобода, ако няма фон на щастие, смях, весели деца.. Пак тази странна дума, “смях”, не съм сигурен откъде я знам.

Добре, добре, стига си се мятала. Ето ти думата! Какво бе? Разбирам, звучиш като човек, изпълзяващ от океан. Изкажи си душата! Един от нас няма да умре. Днес : )

Чакай, чакай. Това няма как да разсмее мен, накъде отиваш.. Странен човек. Лицето ти продължава да се приближава, и не го намирам за секси. Макар че ..
e някак познато. Защо. Защо ми е забавно? Ако не мога да даря теб със смях, за какво живея и за какво убивам? Не ми харесва какво говориш. Но те разбирам. Сякаш винаги съм можел да те разбера. Но спри. Ушите ми ще отлетят, те също могат да летят с птиците. Няма да слушам. Аз съм доктор, бягащ от стетоскоп върху неравноделно биещо сърце. Не ме гъделичкай с думи!

ХАХАХА, не, не е това реда! Какви ги ломотиш! Имаш такава фантазия. Харесва ми как изгради свят от нищото. Ама погледни пистолетите пак и .. Какво, какви белезници бе. Не са пухкави, какво значи пухкави.

Ние нямаме пухкави белезници. Виж, трябва да спреш. Дадохме ти достатъчно.. Какво ? Какво е тендер? Елвис? Тиндер? Нашият затвор има друго име. Прекалили сме, мозъкът ти се свлича. Какво, какво ми даваш? Писмо? Писмо до мен от мен? Абе ние не сме пощенски гълъби, дръж се сериозно. Любовни гълъби? Ти си .. Добре, чета.
Чакай, чакай, хаха това изглежда като почерка ми. Не, не се смей! ВАЖНО Е.
НЕ! НЕ! Защо.. защо се засмя.. не стреляйте

Чакай, какво. Не. Не. Не може да се случва отново. Хахах, не . Не е вярно. Чакай, не бягай. НЕ БЯГАЙ. Това е по-лошо от смърт! Какво значи проблем, ти искаше затворническа фантазия ? Вживял съм се.. Не си отивай. Какво като съм те подстригал. Ти искаше да създам фантазия за нас, да стопля леглото ни отново. Какво като съм се вживял. Психо? Виж.. НЕ ЧУПИ ВРАТАТА

Заеби.. Защо си тръгна. И без това кой ще те вземе сега с тази гола глава? Хубаво, тиндер ще ми роди нов затворник.

Такива са правилата.

Автор: Александър Иванов

 

Categories: Други | Leave a comment

Ехо

Ехо се обръща към мен, въпросителната в овала на лицето й, точно над линията на веждите, изисква отговор, но аз нямам намерение да й го давам. Тя чака, а аз си позволявам, съвсем не по кавалерски, удоволствието да наблюдавам учуденото й лице. Името й не е Ехо, но не ми се спори с нея. Може да се нарече Ева, Ехо, Еос, за мен е без значение, защото тази среща ще свърши преди да е започнала. Ще й отговоря, по-късно, некасе поизмъчи малко.

Тя протяга ръка и загребва от ситния пясък под краката ни. Миг на съвършено и безбрежно  спокойствие, който и двамата пропускаме. Заети сме да престрояваме редиците, да изчисляваме откъде ще дойде следващата атака, да търсим в очите на другия онази пукнатина, която ще ни позволи да забием в него отровния зъб на нашата нежелана зависимост.

Пясъкът изтича и в дланта й остават дълга седефена мида и рапан. Рапанчето е от онези морски съкровища, в които ясно се чува приглушено бучене – ако допреш ухото си до него,а от мидата се носио стър мирис на водорасли и сол.

– Пейзажът е красив – казва Ехо и става. Не поглежда дали ще тръгна след нея, сигурна е. Просто такова е естеството на нашите отношения. Разхождаме телата си, гледаме пейзажа – ставам все по-добър с морските картини. Понякога посягам да задържа ръката й, но не го правя. Ехо е опънала невидима граница, която и двамата не искаме да премина.

– Да – кимам кратко и равно, в действителност много да съм се постарал. Вълните се плискат ефирни и нежни, а стъклените фиорди са отнели цялото ми време, но ефектът е забележителен. Не очаквам комплименти от нея, Ехо не се интересува от пейзажа, думите са изречени просто така, да прикрият нетърпението й.

Гледам я как крачи с едри неспокойни крачки и прибрани длани и си мисля колко е красива в тънката лятна рокля на цветя. Впрочем, тази рокля също е по мой дизайн. Мокра е от вълните и при всяка нейна крачка първо се разтваря, а после плътно се увива около бедрата й. Харесвам краката на Ехо и винаги отделям специално внимание на глезените. Разбирате ли, глезените са мой фетиш, а глезените на Ехо са най-красивите, аз обичам да се обграждам с красиви неща.

Тя сяда отново, бездруго няма къде да отиде. Проектирал съм само този залив и част от скалите зад него, друго няма. Сядам мълчаливо до нея, тилът ми е напрегнат и едва сега забелязвам, че чопля почерняла от тинята дупчица в скалата под мен. Бъг в програмата, трябвало е да го премахна още, когато съм създавал решетката, но сега вече е късно. А и самородната кухина има някакво обаяние на фона на безупречното ми творение.

Ехо е впила очи в тила ми. Знам, че ще ме гледа, докато пръв не проговоря. Нейните очи са по-съвършени от моите, със сигурност ще загубя, ако се надпреварвам с нея в това състезание.

– Е? – изненадващо започва тя. Въпросителната се е върнала над гладкото чело.

– Какво очакваш да кажа? – печеля време, какво друго бих могъл да направя. Между нас увисва неловка пауза, а главата страшно ме заболява. Явно от известно време не съм изцяло тук, защото част от мен улавя картини на насмешливото извърнато към скалите лице на Ехо, чувам думите й, но мислите ми се реят. Дали не трябваше да сложа някоя подранила череша при онези скали… И почти виждам налетите със слънце плодове да проблясват сред младите листа. Или пък минзухари, винаги съм обичал минзухари … Или, не, като се замисля, нямаше да отиват на пейзажа с морския бряг.

И изведнъж ми се доспива, толкова много, че едва удържам прозявката. Сигурно има нещо във въздуха. Или в напевния прибой на вълните. Шумът е станал по-силен, или просто сега сме по-близо до морето. Представям си, че ако притворя очи – да не виждам следите от безнадеждност по лицето на Ехо, вероятно ще се осмеля да я докосна. Да погаля челото, а после скулата и брадичката. Ехо ще се усмихне и изгорелите й от слънцето лунички ще попият сълзите, натежали от морски прах. Не се съмнявам, че ще се усмихне, защото точно такава съм я създал. А, виж, аз няма да мога, за себе си не се сетих да направя усмивка. И ми става тъжно. Някак знам, че никога няма да протегна ръката си към нея.

– Не заспивай – подвиква ми Ехо, гласът й е нисък и приглушен, сякаш идва иззад висока и дълга стена – Трябва да го довършиш.

Не отговарям и не отварям очи, нищо не е спешно. Нищо никога не е било спешно. Сега ми се иска с Ехо просто да поседим. Да взема ръката й – истинската й ръка в истински свят – и да усетя бясно тупкащия във вените пулс, да прочета в очите й, че също я е страх, като мен. Само сега, само тук, в този безупречен необятен единствено наш ръкав на времето, когато светът е бебешки чист, а вселената – миниатюрна като главица на топлийка, Ехо е наистина моя.

– А защо това име… Ехо…? – питам неочаквано, или така си мисля, тя го е очаквала, подпряла крак под брадичката си, спокойно отговаря:

– Допада ми иронията, не мислиш ли, че има ирония? – засмива се, другият й крак, бос и загорял, е изровил плитък кратер в мокрия пясък – Аз съм… – присвива очи, сякаш се опитва да пресметне – … седемнайсетмилярдната ти Ехо! – и отново се засмива – Напомняш ми на Нарцис. Всеки Нарцис трябва да си има своя Ехо.

Мълча, права е, винаги е права, и винаги е тя. Във всяка планета, във всяка вселена. Милиарди Ехо, излезли под пръстите ми, повтарям я отново и отново. Заради онзи единствен миг, когато сме само аз и тя, разхождаме телата си, а аз си представям как вземам ръката й, истинската й ръка в истински свят, просто друго няма. Ехо ми се усмихва и неопределено кима, навела е глава на една страна и всичко разбира. Разбира ме по-добре, отколкото се разбирам аз.

– Кръщавам те Земя – казвам уморено, това е отговорът на нейният въпрос, срещата ни е към края си.

– Името ми е Земя – кротко се съгласява Ехо. Вече е почти прозрачна, погледът й е сериозен и тъжен. Това е нещо като наш ритуал, оставаме безмълвни, усмирени, докато и последният електрон не се стече от съвършеното й тяло в недовършените пясъци.

– Сбогом, Космос – шепне тя.

Морският пейзаж потрепва като жив и отново заспива. Ще постоя така, ще погледам вълните и линията на прилива, може би ще поспя или просто ще си почивам. Не е спешно, имам шаблони за всичко. По-късно, когато яркото слънце превали грубо  скицирания хоризонт и небето засияе в златисто, ще довърша владението на Ехо, ще направя контитентите, дърветата, птиците и реките, след това галактиките, съзвездията и другите слънца. Но не сега, по-късно, имам време, нека влагата в очите ми изсъхне.

А после… После ще създам следващата Ехо.Ще отделя специално внимание на глезените. Разбирате ли, глезените са мой фетиш, а глезените на Ехо са най-красивите.

Автор: Ирена Радева

Categories: Други | Leave a comment

Мисли си за хвърчила

Имам чувството, че мога да пипна светлините. Виждам цветове – всички цветове, всъщност не знам кои, просто са някак всичките на куп, най-много ми се набива неоново розовото, то е като фламинго, има вкус на енергийна напитка. Някакви хора ме блъскат и аз потичам по потока на музиката, която кънти наоколо и всяка нота е дълга двайсет минути, а всеки двайсет минути са дълги около секунда.

Градът е като калейдоскоп, небето и улиците са стените, извиват се и се сливат някъде в края на Витошка, а тя е екскалатор към звездите и се изкачва, изкачва, изкачва… Някак съм попаднал в някакъв клуб, или поне мисля, че е клуб, но като погледна нагоре ми се струва, че все още виждам звездите. Може да са звезди, може да са лампи, може просто да ми се вие свят. И пак… Имам чувството, че мога да пипна светлините. Разноцветни прожектори разцепват задимения въздух, за момент си мисля, че са лазери и се опитвам да отскоча надалеч от тях, страх ме е, че ще ме срежат. Сред пушека ми приличат на фарове в мъгла. В мъглата всяка светлина изглежда материална, все едно можеш да я вземеш и да я смачкаш, да я оформиш, както ти искаш. Ще си направя снежен човек от флуоресцентна светлина. Само че няма да е снежен. Навън валеше сняг, веднъж го видях, ама сега е юли. Всичко е много бързо…

Не знам как изведнъж падам на пода. Плочките са студени и мърляви, грайфери са оставили калните си следи като стъпки по повърхността на луната, страх ме е да не ги размажа – сега искам тези стъпки да са завинаги, защото ако ги няма, няма да са се случвали. Лежа и не помръдвам. Някакъв човек ми говори, смее ми се нещо, и аз започвам също да се смея. Сигурно пък е смешно това, което казва. Някакви ръце ме взимат и ме изправят, аз се хващам за хладен метал и отначало си мисля, че държа пистолет, но всъщност това е кранчето на мивката.

– Добре ли си, приятел?

Искам да вдигна палец, но ме е страх да се пусна, ще падна, ще падна, ще падна. Адски смешно ми става. Виждам фигура в огледалото, прилича ми на смъртта, нищо, че изглежда по съвсем друг начин и всъщност е някакъв мъж. Размахва ми нещо пред лицето, движи се много бързо и не мога да го фокусирам. Струва ми се, че държи някакво хапче, не мога да определя цвета. И то като светлините е всичките цветове, ама и е прозрачно, сещам се за призмата, която пречупва светлината и се чудя дали пък хапчето тайно не е триъгълно.

И тогава той ми го подава и казва:

– Не говори. Вълшебно е.

Не знам дали е заради строгостта на гласа му, но аз и без това изобщо не мога да говоря в момента. Не искам всъщност никакви хапчета, обаче онзи настоява и май накрая го взимам, ама нямам никакви пари. Изравям някакви жълти стотинки от джоба си, ама тъкмо да ги извадя, джобът рязко се обръща и те се разпиляват навсякъде по пода. Навеждам се да ги взема, падам, въргалям се известно време и когато най-после успявам да се изправя с усилие, непознатият вече е изчезнал, а аз май вече съм глътнал и хапчето, защото всичко започва да ми пулсира, не както досега, а някакво по-различно.

Става ми едно такова леко на душата. Изведнъж се сещам за неща, които принципно съм забравил – мисля си за хвърчила, за това как смешно скачат жабите, мисля си за фокуси със зайци, палачинки в неделя сутрин, миризма на кроасан с масло, прегръдката на майка ми, на приятелката ми, на предишната ми приятелка, на бъдещата ми приятелка, на всичките ми приятелки, мисля си за лапите на котките и шума на лятна буря, и ми става леко, леко, леко… Мисля си за сутринта на Коледа, за целувки по врата, за аквапаркове, за хора, които ме обичат безрезервно, заради това, което съм, и това, което слава богу не съм. Отначало толкова много ми се вие свят, че не се сещам как се нарича това чувство, но накрая думата изниква в съзнанието ми: щастие. Чувствам се щастлив. И пак съм лек, лек, лек, смея се, но не истерично, смея се като бебе, и кранчето на мивката е красиво, и тоалетната е красива, и светлината е красива, и животът… и той е красив.

Събуждам се сутринта на тревата до Народен. Екранът на телефона ми е спукан, все още нямам пари, боли ме глава и леко треперя, вероятно от студа и от росата, която е намокрила гърба на тениската ми. Чувствам се сам, окото ми е насинено и мисля, че ще повърна. Не знам защо, но започвам да плача.

От тогава се опитвам да намеря това хапче, което онази вечер ме накара да се почувствам щастлив, но все удрям на камък. Не мога да го опиша, не знам и как изглеждаше онзи, който ми го продаде, дори не знам колко струваше, защото непознатият в крайна сметка не ми взе пари. Започнах да пробвам най-различни субстанции с надеждата ей така, случайно, отново да се натъкна на вълшебното хапче, и всеки път, когато срещна неуспех, имам чувството, че затъвам все по-дълбоко.

Вечер, когато лежа и гледам тавана, се опитвам да си спомня това чувство на лекота, опитвам се да си мисля за хвърчила, за миризмата на кроасан с масло, за лапите на котките, за летните бури, за Коледа, но е все тая. Тогава, като усетя, че сълзите ми са на път да избият, притискам спящата си приятелка до себе си, заравям лице в косата й и заспивам с мисълта, че животът не е красив, но поне тя, поне тя е красива. И за момент ми се струва, че хапчето, дори леко, може би все още действа.

 

Автор: Анастасия Стоева

Categories: Други | Leave a comment

Blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: