Стихове

скокове

скоковете скачат ако срещнеш огледало,
на чаша вино с минало обсипано с медали.
улови си троен скок за бързо погребение
на спомени закупени с двойно намаление.

падам и не падам във навихрена спирала,
календарът е усмивка на гърба на самосвала,
всеки скок ми казва ела в празно поколение
демографски глич на ново увлечение

промоция на нищо, промоция на теб:
асансьорът днес подаде ми ръка.
попита ме кой ден сме, аз питах го в аванс
дали въпросът съдържа житейски втори шанс

скоковете се срамуват, ако срещнеш асансьор.
срамът е билет за космически транспорт.
мечти ловени в вакуум, спирка без комфорт.

творба

за какво са ушите на пликче без посока?
водопадам в trip блуждаещ сиво бавна стока,
звукът пренася информация за нищо
на торба родена в пластмасово “не виждам”.

обръщаш се напред и търсиш си бутилка,
събота вечер, а животът е в носилка.
junk wood, morning food и книги за стотинки,
изпий патрон и сричай, реалността е кинки

човек в престилка шепти на мозъчните клетки,
рушение на екс, в експрес или в петилетки?
подаваш три, три? ръце на халюцинация,
думите клатят пияния към кремация

не литваш веднъж и си риба на лепило,
спомените ти са надишано оплетено котило.
хората мятат бисквитена торта
улови я в пликчето и го влюби в хвърчило!

вдиш

вдиш, замъглена река от смехове
залива бряг на вчерашните грехове
водех там вината си на паша
и хранех я с носталгия на каша
издиш, мираж потопен в дневни грижи
полети с коси халюциногеннорижи
разбий се в галерия с кукли от вятър
изпуши ги днес и си отгледай театър

ела

ела, хвани ме за ръка и тичай.
кодът на амнезията ще сричаме,
не слушай тихото недей
езикът ти слепен от тъмен полилей
не иска да се включи в новия ни свят,
но очите ти прозират във обрат
викове сподавени в барут,
перде навито около твоя смут

ела, завий се в дупките и скачай,
не си баща на пропастта измачкана
навий страха си на кравай
и облегни се на ръба на мачтата
езикът ти облечен в криле
опитва се да шепне пак “прости”
ела, падни на колене
и върни бавко се към усмивките

автор: Александър Иванов

Advertisements
Categories: Други | Leave a comment

Стихове

21 грама

колко е тихо навън

а отвътре вали

20 грама е дъжд

и малко остава

тежи като тон

единият грам

последен от мен

изваляваш

 

*****

 

Не още

почти е зима, но не още
почти те забравям, но не още
мога и без тебе да се събуждам
и тихо без теб да умирам
като листата на някой октомври
и си казвам, че не мога наистина

не мога е всъщност не искам
а толкова искам, но не още

още малко – когато е зима

 

*****

 

В пръстта

Розата, която я погребах в двора

на вилата на дядо – бях на десет,

е вероятно първото, което си отиде.

И всичко е било така огромно

и двора, и загубите също,

сега ги няма

и розата, и дядо ми – във гроба

и вилата почти не съществува.

Докато раста, пропорциите са на обратно

и светът плавно се смалява,

стане ли по-тесен за душата

спомените по-дълбоко ги заравям.

 

*****

 

Примигване

очите са прозорец

към душата

пусни щорите

*****

 

Еднодневно

из самотните следобеди на юни

се обичаме и после се забравяме

и водим диалози с тишината

и за други незначителности страдаме

а безметежно пътя ни минава времето

докато се раждаме, случваме, умираме

я виж как мухата се разхожда

във сребристите коси на младостта ни

наш e нейният живот и трае ден през месец юни

*****

 

Милимиг

мигът не се улавя със запомняне

усеща се със всички сетива

и всеки милимиг отеква

по-навътре в моята душа

хрупкащият пясък

съскащата пяна

издишащи вълни

пищящи ветрове

самотата ми шепти

едно изгарящо море

и слънцето се скри

затварям за всички ви очи

автор: Боряна Богданова

страница на автора

Categories: Други | Leave a comment

Нещо е грешно

Нещо е грешно у всичко човешко.
Не искам, не мога. За бога!
Не искам отново да звуча строга…
Не знам какво е угода. За бога!
Искам да отмахна тая тревога.
Щом искам, би трябвало да мога…
Нали?
Не знам къде точно боли. Навсякъде е.
Редки са моментите щастие.
Ще го преодолея, дали?
Казвам каквото ми е. Готово
и подредено е. Глупости! Хаос е.
И безкрайност.
Убиваш с омайност. Не съжалявам.
Просто отпадам –
от себе си и от света.
На никого нищо не мога да поверя. Вече.
Сама си стоя. Не съм в бездна обаче. Гора е.
С дървета столетници и хора неверници.
Не в господ, в себе си не вярват.
Не искат – не могат. Бягат. Бягаме. Заедно.
Хващам ги за ръка, уж да ги поведа.
То една съдба…другата страна
на страницата е същата.
Смъртни сме. Малки сме.
Къде сме, няма значение.
Просто следващото премеждие.
И в паяжини оплитаме се. Но
надеждни сме. Гледаме напред,
но и назад. Емоционален глад.
Цялостен разпад.
Или разпад на цялото.
Душата излиза извън тялото –
когато твориш, когато обичаш –
целият се събличаш.
И наново можеш да се облечеш,
с каквото има останало.
От цялото. От тялото.
Гори и не изгаря. Само се уморява.
И вика. И тича. После пак се съблича.
За да твори, за да обича.
И никога не писва.
Колкото и да не ни стиска –
животът винаги ни привиква. Обратно.
Към себе си, към него, към нея,
не съм убедена, че това го умея.
Друго да правя, не смея –
само да пиша, и да обичам,
и да се събличам. Пред
истинското
и цялото
и тялото.
На спомени навяваш ме.
Та за момента спирам…

да пиша, не да те обичам.

автор: Диляна Христова

блог на автора

Categories: Други | Leave a comment

Писмата от Иван Иванов

Ако не бе препоръчано, навярно писмото щеше да остане в пощенската ми кутия, докато пожълтее. Не я бях отварял повече от година. Издърпвах през няколко дни всякакви диплянки, които регулярно надничаха от отворчето й.

Обърнах писмото, за да видя подателя –  „Иван Иванов – Дружба 1, бл.1, вх.1, ап. 1“. Нещо не бе наред. Не че е най-рядкото име, но такъв човек не познавах, а освен това адресът бе повече от странен. На пръв поглед пликът съдържаше само лист хартия. Помислих си какво ли не, но най-вероятно бе някаква шега. Оказа се точно така, но нямах идея кой може да стои зад подобна идиотщина? Не бе в стила на никой от моите приятели. Разни варианти запрепускаха из съзнанието ми, но нищо правдоподобно не ми идваше на ум. Огледах много внимателно банкнотата. Чисто новичка стотачка. Не че съм специалист по фалшиви пари, но си изглеждаше съвсем редовна. Текстът на писмото не го и четох втори път. То и един текст – три изречения – „Много моля, спрете да пишете поезия. Така ще направите услуга и на нея, и на себе си. Ако послушате този съвет, ще получите още такива банкноти“.

Сега… значи аз не се смятам за някакъв велик поет, но с едно приятелче Спас често правим разни четения в едно барче и … събираме сносна публика. От време на време покрай стиховете дори се случва да ковнем по някое пиче. Те мацките се кефят на поети, особено ако подрънкват и на китара. А ние двамцата сме точно такива. Дрънкаме и рецитираме. Пак казвам – не сме някакви гении, но се справяме добре. Явно някой смешник, дето се изживява като поетичен критик, се е издразнил и е решил да се прави на интересен. А аз си цъкам стихове, защото на хората им харесва. Особено на мацките.  И отново повтарям – не съм някой велик поет, аз съм…  обикновен поет. Сигурно никога няма да бъда мега известен, а не е и нужно. Но тук някакъв критически хипстеряк да си позволява да ми дава мнения, че и подкупи – мерси не. Мога да му кажа само едно – наздраве. А ако пак изпрати някоя и друга банкнота – значи е наистина пълен загубеняк.

Вечерта дойде, но ми поднесе неочаквана изненада. Моят Спас не дойде. Не си дигаше и телефона. Малко се сдухах, защото като сме двамата се получават нещата по-иначе, но все пак се справих. Изчетох си римите, изсвирих си акордите, но… този път все пак вечерта мина по-слабо. Имаше няколко нови кифлета, но нямаше индикации за бенефикация. Спас се обади на следващия ден, извини се, с пресипнал глас обясни, че се е загрипал и не е бил за пред хора. Ок, лошо няма. После обаче ми хрумна една идея, едно съмнение ме прониза и не можех да си го изкарам от главата. Дали и той не е получил писмо от въпросния Иван Иванов? Пак със стотачка вътре. И да ми се покри снощи, за да види дали ще дойде второ писмо пак с кеш.

При него не знам, но при мен дойде. Вече без пари. Само с послание – „Първото писмо не бе блъф или шега. Смилете се над поезията!“. Еее.. тоя тъпак вече ме дразни! Само да ми се весне, ще му счупя главата! И тогава ми просветна – ами ако не е тъпак, а е някоя тъпанарка? Замислих се дали ми се е набивала пред очите някоя особено смотана физиономия… на някоя очилата зубърка, дето още ми чете Пушкин и всичко модерно причислява към плявата. Не че няма плява…, има бол. И да не бъда погрешно разбран. Пушкин е далеч по-добър поет от мен, спор няма. Просто е творил човекът в друга епоха. На мен поне ми е адски скучен. Лично мнение.

Дълго си блъсках главата дали Иван Иванов е мъж или жена. После си казах, че просто трябва да говоря със Спас. Навярно той също бе получил втори плик, може би с две стотачки вътре. Дали и за следващото четене щеше да се направи на болен? Реших да му позвъня още сега, за да го изясним тоз въпрос. Този път си вдигна телефона веднага. Директно му зададох въпроса. От другата страна на линията отвърна само мълчанието. Направо започнах да го храня здраво, заговорих и за кинтите, креснах му да престане с този цирк и да каже какво наистина става. Реакция от негова страна най-сетне имаше. Каза ми да сменя хапчетата и затвори.

Повече нито четохме, нито свирихме със Спас. Спряхме и да се виждаме, така че не го и набих, както си бях наумил. Но бе въпрос на време да се засечем и когато това се случи, все пак си призна. Но кесията на Иван Иванов съвсем не е била толкова дълбока, колкото се бе надявал. По-интересното бе, че след тази случка някак си преосмислил творчеството си и бе спрял да пише. Така че в крайна сметка хипстърът бе постигнал целта си. Поне по отношение на него.

Аз не спрях да пиша. Или поне не веднага. Сега обаче, вече двадесет години по-късно, мога да заявя съвсем отговорно, че не станах поет. Станах готвач. Оказа че, че наистина имам талант. Готвя хем бързо, хем вкусно. Кой би предположил? От поезията иначе ми остана най-важното. Кристина. Срещнах я на едно мое четене, забелязах я веднага, но не заради циците й, а защото бе единствената, която не се разсмя на едно мое пресно-пресно стихотворение, с което бях убеден, че съм избил рибата. Когато я попитах дали й е харесало – отговорът й беше малко особен – вместо „да“ или „не“, подчерта само, че учи филология. Тогава не зацепих какво иска да намекне с това, но не ми и пукаше. Пукаше ми, че се съгласи да излезем. Но още на първата среща ми заяви директно, че отдавна не е попадала на по-голям лирически некадърник. Сподели, че посредствените ми стихоплетствания имат общо с поезията толкова, колкото текстовете на Веско Маринов имат общо с учебния план  в Кеймбридж. Малко се смутих, щото текстовете на Веско Маринов според мен са непреводими на който и да било език. И тъкмо реших, че положението е безнадеждно, когато строгото й лице омекна и каза, че макар и да й се струвам незрял, самовлюбен и напорист до нелепост, все пак съм й бил симпатичен. И от мен май можело да стане човек. Стреснах се като ми подари сборник на съвременни български поети. Не знаех нито един. Но се оказа, че знам друго. Как се прави мусака със спанак. Кристина направо се влюби в мен след като я опита. Само месец по-късно вече не пишех. Но пък стриктно четях нейния must-read списък. Освен това изкарах готварски курсове и започнах да бачкам.

Тя бе права за мен. Явно бе усетила, че все пак имам някакъв потенциал и с времето благодарение на нея станах човек. Днес, 20 години по-късно, вече си имам собствено ресторантче до една бизнес сграда. Нарекохме го МУСАЧКО. Хората се избиват за обедното меню. Всеки ден предлагаме поне по три различни мусаки, но и много други неща.

Кристина вече е един от утвърдените преводачи в страната. И то от три езика. Смея да твърдя, че покрай нея изградих вкус и към прозата, и към поезията. Пушкин… все още не ми е любим, но го възприемам съвсем различно от тогава. Някои неща, разбира се, не могат да се променят. Песните на Веско Маринов са си все същите.

Понякога чета някогашните си стихотворения. Никак не съжалявам, че съм ги написал. На децата много им допадат, все пак са 8 и 13 години. Синът ми, като порасне още малко, може да му разкрия и един специален архив, покрай който имам съвсем ясни тийнейджърски спомени… ясно е от какъв характер.

Никога не разбрах кой е Иван Иванов. Понякога се питам дали изобщо е съществувал. Но конкретният човек не е важен. Важно е да има такива като него. Сега аз съм Иван Иванов. Когато имам възможност, ходя по разни четения. Винаги ще се намират хора да четат собствените си „творби“ с по-голям ентусиазъм, отколкото например разказите на Мопасан.  Някои от тях не го и познават. Аз лично преди 20 години го бях чувал, но не бях сигурен дали е писател или художник. Кристина не идва на литературни четения. Нервите й вече са по-лабилни. Аз иначе не пиша писма. Пари… също не раздавам. Но понякога се пробвам да дам малко обратна връзка на младежите. Случва се и да ме чуят. Което е добре. Защото тази връзка е много важна. Иван Иванов е много важен. Защото не само авторите създават литературата. Читателите също го правят. Със своя вкус, или с липсата на такъв. Те също носят своята отговорност, сумарно дори тя е по-голяма, защото са повече като брой. Поне засега – защото когато пишещите станат повече от четящите, ще дойде окончателният литературен апокалипсис. И за да го избегнем – всеки от нас трябва да открие своя собствен Иван Иванов, загнезден някъде дълбоко в себе си и да му даде шанс за изява.

автор: Еди Румян

Categories: Други | Leave a comment

Здравей, аз съм твоето бъдеще

Робърт, прясно обръснат, наметнат с тъмносиньо сако, спеше свит на кравайче на една пейка в чакалнята на аерогарата. Самолетът му закъсняваше заради буря на остров Таринати вече два часа и десет минути. Надяваше се да може да се наспи в хотелската стая преди утрешната среща, но явно нищо нямаше да се случи, както го бе запланувал. Телефонът му почна да вибрира и той го извади от джоба светкавично с реакцията на войник, макар никога да не беше ходил в казарма. Опули се от изненада, когато прочете осветеното в жълтеникава светлина съобщение:

„Здравей, аз съм твоето бъдеще.“

Помисли малко и се огледа някой да не си прави майтап с него. Все пак денят беше 31 октомври, по известен като Хелоуин и необичайно количество хора по света го празнуваха. На съседна пейка стоеше момче с очила с рогови рамки на около 11, което четеше съсредоточено “Хари Потър и философският камък”. И той харесваше тая книга, затова по симпатия изключи момчето от кръга на заподозрените. Всички наоколо или дремеха или бяха завряли носовете си в дисплеите, така че беше трудно да избере някой конкретен, върху който да хвърли вината за цялото безпокойство, което съобщението му причини. Погледът му се спря на възрастен мъж, който мачкаше в ръце шапката си, а от джоба му се подаваше пакет с цигари. Лицето му имаше много резкѝ, белег, че е поживял добре на младини. Робърт веднага го отхвърли като възможност, както и едно момиче със силен грим, което истерично се смееше на някакъв клип на таблета си. След като огледа два пъти много внимателно цялата зала установи, че никой от чакащите не изглежда достатъчно подозрителен. Явно “атаката” идваше от по-далечно място. Беше му скучно и реши да отговори на шегаджията, който се представяше за бъдещето. В духа на съобщението, което получи, след като го три и преправя на няколко пъти, в крайна сметка написа:

“Здравей, аз съм твоето настояще.”

“Така си е. Но е време да помислиш за мен.” – не закъсня отговорът на бъдещето.

“Какво да те мисля, без това ще дойдеш достатъчно бързо и неприятно.”

“Оптимист си, не може да ти се отрече.” – написа бъдещето в отговор.

Покрай Робърт мина една стюардеса, по която той се зазяпа и за миг остави телефона. Помисли си „Като бях дете какви красиви стюардеси имаше. Още помня лицата им и изваяните тела, които разхождаха по пътеката в самолета“.

Хрумна му, че изкуственият интелект може да го е прихванал, когато преди няколко месеца в Гугъл потърси сайта на известна нумероложка, известна с името Маг Нора, даже и час си записа при нея, но в крайна сметка не се осмели да отиде. Продължи да пише в чата с два палеца и обърнат хоризонтално дисплей, за да се опита все пак да разбере кой стои зад тия абсурдни писания в нощта на Хелоуин.

“Ти да не си някоя гледачка или астроложка?” – Робърт не се сдържа и реши да провокира неизвестния си събеседник, като скъси дистанцията. “Ще ми казваш какво ме чака до края на 2019 срещу петнайсе евро сигурно?! Или кога ще умра? С ден, час…” Щом написа това изведнъж се уплаши, защото можеше човекът от отсрещната страна наистина да вземе и да му каже. А той не искаше да знае кога точно ще умре. Тази мисъл истински го ужасяваше. Не, че ще умре по принцип, а кога и при какви обстоятелства точно това ще се случи. Даде си сметка, че звучи много сприхаво, но нямаше как да скрие лошото си настроение.

“Знаех си, че така ще почнем! Не, няма да ти кажа какво те чака. В никакъв случай. За друго съм дошъл. И защо ми говориш в женски род?” – зачуди се бъдещето.

“Не знам. Така ми дойде. Да не би да си Нострадамус?” – попита Робърт.

“Аз не предсказвам бъдещето. Аз съм бъдещето. Нали ти казах вече.”

“Колко необичайно! Защо си бил толкова път до настоящето, като нищо няма да ми казваш? Ще ме поучаваш ли?”

“За какво да те поучавам?” – поинтересува се бъдещето.

“Нали сега така е модерно. Мислѝ за бъдещето, вземи кредит! – казват в рекламите. Забрави за развода си, все едно никога не се е случвал – препоръчват психолозите. А в медиите съветват – мисли за здравето си, кажи край на месото. Най-добре стани веган и изяж някой гигантски храст. Спри кафето, спри да четеш това и направи 30 лицеви опори и 20 клякания. Жената на живота ти чака на следващия ъгъл, но ти няма да я видиш, защото си в чакалнята на летището и тук ъгли от тоя род и улици няма, само коридори. Ама той животът е прекрасен. Пусни си тото или си изтъркай билетче от лотарията.”

“Не, не смятам да те поучавам. Не ме бива за това.” – спокойно и сякаш безразлично отговори бъдещето.

“А в какво те бива тогава?” – полюбопитства Робърт.

В това време дядото, дето мачкаше шапката си, стана от местото си и мина покрай него като измърмори: “Каква демокрация, бе! Една цигара не мога да изпуша тука, като хората!” Робърт го погледна с искрено съчувствие, защото и на него му се искаше да дръпне един фас, но бързо се върна към разговора.

“Бива ме да изненадвам хората.” – за първи път накрая на съобщението на бъдещето се мъдреше емотикон c усмивка.

“Ах-а-м, за това някои ти викат “светло бъдеще”! – подкачи го Робърт.

“О, всякакви прилагателни ми лепят. Свикнал съм. Между другото, самолетът ти ще излети след 11 минути. Всеки момент ще те повикат. А и аз ще излитам също.

“А ти накъде точно? Пропъдих ли те?” – притесни се Робърт, защото неусетно разговорът, макар и абсурден, беше започнал да му става интересен.

“Настоящето не е моето място. В главите на всички човеци се въртят някакви неща, 77% пълни фантазии, които отгоре на всичко никога няма да се случат. Основно измишльотини и тревоги. Едните само се изхвърлят, а другите непрекъснато се подценяват. Страшна работа!”

На Робърт му хрумна, че все пак нищо не пречи да попита за бъдещето. Не се знаеше дали пак някога ще му се удаде такава възможност. Зачуди се дали да пита за “ония пари”, дето ги чакаше от толкова време и му бяха взели съня. Или да пита за Нея. Или пък нещо трето. Не беше лесен избор, а не знаеше колко въпроса ще може да зададе на тоя, който се представяше за бъдещето и пишеше на кирилица в 7 вечерта на Терминал 2, навръх Хелоуин.
“Хей, чакай. Кажи ми, ще Я срещна ли на ъгъла?

“Ще я срещнеш, но не на ъгъла, а в самолета на връщане.” – отвърна кратко бъдещето.

Очите на Робърт светнаха. За момент, понеже беше мечтател, а и работата му като инженер бе свързана с “виртуална реалност” си представи как бъдещето има място, цвят, форма и перспектива.

“Даваш ли ми дума?”

“Ето пак с вашите човешки представи и обещания. Всичко трябва да ви е нагласено. И да кажете една молитва и хоп, тя да се изпълни задължително. И не само да се изпълни, но и да се изпълни на мига. Не обещавам, ти сам ще я познаеш.” – отвърна припряно бъдещето.

“Добре. Разбрах те накъде биеш. А защо дойде?” – Робърт беше придобил самоувереност.

“За да не забравяш, че ме има.” – това гласеше последният отговор на бъдещето. Отговор, който Робърт не очакваше.

В същото това време от уредбата се чу женски глас: “Пътниците от полет S764 да се отправят към гейт 2. Повтарям, пътниците от полет S764 на гейт 2.”

Робърт включи на самолетен режим телефона си, прибра го обратно в джоба на новото си синьо сако и тръгна с весела крачка към изхода, като се приближи до стареца, с който след няколко часа, веднага щом кацнаха, първата им работа беше да намерят място за пушене. Робърт истински се изненада, когато едва запалил, дядото нахлупи шапката си на главата, за да я предпази от студа, и подхвана разговор за бъдещето.

автор: Хара Нурин

блог на автора

Categories: Други | Leave a comment

Стихове

вече не само Атлас държи небето

когато
той е бил баща
3 години
а малкото му момиченце
намира сили да бъде дъщеря
цял живот

когато сестринството им
се ограничава до половината кръв
но в него присъства
много повече от всичката любов
*
когато видиш
колко е мъничка
а в нея се побират
безразмерни крайности

ще разбереш

че както целият свят може да лежи
върху един човек
така и може
да се побере вътре в него

хронология на убийството

от ръцете ми капе кръв
*
седя
на нашата пейка в парка

сами сме
аз, слънцето и тишината
която напоследък има нов тембър
в звученето си

спокойствието извън мен
бавно се просмуква и навътре
а по пръстите ми има кръв
от малини

убивам
спомена за теб
а следите
ще измия на чешмичката

колко хубаво
никой няма да ме осъди за извършеното
(щом аз няма да го сторя)
никой няма да се запита къде си
(щом мен не ме интересува)
и просто ей така
никой
вече не ще те помни
*
седя
на нашата пейка в парка

но пейката не е наша
вече си е просто пейка
вече
отново съм своя

автор: Мария Игнатова

Categories: Други | Leave a comment

Петър

Петър е трапер от книга на Карл Май. Той е Олд Шетърхенд в пенсия. Косата му е бяла, прилежно пригладена назад. Лицето му е гладко обръснато, покрито с бръчки, но не от онези, които хората романтично сравняват с нишки на ефирна паяжина. Неговите са като пресни бразди в калта. Горната му устна е покрита с идеално симетричен мустак. Всеки косъм е часовой, непоклатим на своя пост. Очите му са светли, ясни и красиви. В тях тлее предишният пламък. Има ги спомените за звездно небе, за простор, за свобода.
Петър вярва силно в три неща. Първо – никой мъж не е достоен да се нарече истински, ако лицето му е гладко избръснато, ризата прилежно изгладена, а обувките старателно излъскани. Второ – ракията лекува всичко. И трето – нещата са такива, каквито са – ни повече, ни по-малко.

Петър работеше като управител на ферма в Северна Америка повече от 30 години. Обичаше работата си. Всеки ден ставаше по тъмно, обуваше ботушите, слагаше шапката на главата си и запретваше ръкави. Най-добрият му приятел се казваше Буря – черната кобила, която изроди, дресира и язди до последния си ден във фермата. Раздялата с нея беше второто най-трудно нещо, което бе правил някога. Третото бе да остави някакъв си младок, без мустаци, който носеше бейзболни шапки, не близваше ракия и упорито настояваше да се обръщат към него със „сър“, да се грижи за неговия добитък, за неговите борови гори и за неговото кристално езеро.

Когато дойде време да напусне, целуна влажната муцуна на Буря, прекрачи прага на фермата, единствено с малкия си куфар в ръка, и не погледна назад. Върна се в България и с парите, които бе спестил отвори малък бар. Барът се намира на другия край на София. Нарочно избра мястото далеч от дома си. Всеки ден Петър върви 40 минути в едната посока и 40 минути в обратната.

Барът е малък и уютен, с дъх на тютюн и прерия. Вътре всичко е в дърво и кожа – малките кръгли маси, ниските столове, барът. Стените са покрити с постери и снимки. Каубоят от „Марлборо“, пейзажи на планини, обсипани с крави, коне и Клинт Истууд надничат от всеки ъгъл. На централно място, точно над бара и тежките рафтове със стъклени бутилки виси огромна табела, също от дърво, на която е изписано “Темпест“, а в кръгче до името има малка светкавица в черно.
Петър сам ремонтира и обзаведе всичко. Почти. С малко помощ от Михаил – негов втори братовчед, който не обичаше особено, но постепенно се научи да харесва. Михаил имаше малки, любопитни очички и голяма уста, която рядко затваряше. Но вареше добра дюлева ракия и си пускаше мустак. И тъй като Петър имаше бар, но не разполагаше с барман, един сив октомврийски понеделник, няколко дни преди “Темпест “да отвори врати, Михаил се оказа на точното място в точното време, и сега прекарва вечерите си в сладки приказки, наливайки студена бира, запретнал бяла кърпа през рамо.

Петър постепенно се научи да харесва новия си живот. Всяка сутрин става точно в 5.30 ч. Оправя леглото си, вари кафе и приготвя закуска за себе си, за Дим и за Мрак. Дим и Мрак са котки. Един ден отиде до магазина за цигари и на връщане намери на прага си кутия от обувки. Подритна я. Кутията се разклати и измяука. Петър пресметна някои неща наум, кимна, отвори вратата и нежно побутна кутията вътре. Затвори вратата и отвори кутията. Вътре бяха Дим и Мрак. Дим е сив, своенравен и своенравен котарак, Мрак е твърде емоционална, черна котка. Петър така и не разбра кой ги захвърли пред прага му, но и не губи много време в мисли по това.

Обикновено Петър закусва яйца с бекон. В повечето пъти само бекон. Пие кафето си черно, без „глезотии“ и винаги на терасата. Това е неговото любимо време от деня. Докато София се разбужда. Само тогава си позволява да си спомни за номер едно – за най-трудното нещо, което някога бе правил. Само тогава затваря очи и пуска спомените за нея на свобода. Те изпълзяват от най-потайните кътчета на душата му, заливат го целия като тихи вълни, чак до върха на пръстите и го пренасят на хиляди километри на запад, на едно по-ветровито място, в едно по-друго време.

автор: Славея Божилова

Categories: Други | Leave a comment

Напънати чувства

Ако всеки и всички са плод на моето въображение, аз живея не за себе си, а за тях. Защо тогава не са щастливи?
Може би след следващия потоп.

В основата стои това, че човек или приема, че е обикновен, незначителен, или се самоунищожава, опитвайки се да бъде повече.

всичко започва в една точка – безкрайно нищожна
в една клетка – разделила се за първи път
може би някога да бъде нечие начало
нечия първа мисъл
—————————
може би някога ще бъда


Няма да забравя лалетата в селските градинки до пътя
Нацъфтели да изпратят човек, който
цял живот отглеждаше лалета.


нощта се приближи, готова да измести деня,
наслаждаваща се на моментите им заедно
под неподвижното златно небе
се движеха само сребърните искри на дъжда
в тишината от капки се чуваха
само две дихания, почти в синхрон
миг, от който не искаш да се събудиш

със самотата сме си близки
тя ми беше първият истински приятел
когато всички други ми обънаха гръб
тя беше до мен
с нея седяхме да вечеряме, на една маса,
пиехме от една чаша, лягахме си
в едно легло
постепенно усетих как започвам да се влюбвам
в нея
мисля, че е време да се разделим
преди да съм заобичал истински

(това ме навежда на една мисъл)
САМОТАТА НА ВЕЖДИТЕ

хората с една вежда
имат трето око
древна индийска мисъл

* * *

с времето човек започва да чувства по-малко
и започва да мисли повече
несподелените чувства се превръщат
в неизказани мисли

едно време те чувствах,
сега само те мисля.

автор: Светослав Цонев

Categories: Други | Leave a comment

Стихове

*****
скрий маската си
в джоба на елека
танцуваме със затворени очи
няма да запомня лицето ти
слънчевия сплит
свързва стъпките
роклята улавя
всеки любопитен поглед
властваш над тялото
земята под токовете ми
се дави в мелодията на акордеона

тази вечер се отдавам на теб
танго

*****
поезията попада
в капана на струните
перото гъделичка
всяка метафора
и смехът й
се превръща в съзвучие

спирали от ноти
се разхождат из бара
преминават през очните ми ябълки
и рисуват голи картини в ума

ако се скъса струна
и акордите се удавят
в чашата ми с бира
поезията дали ще изплува

*****
„когато каза сбогом”

острият му поглед ме убожда
изтичат всичките ми тъги
изисите избледняват
зеницата се превръща в камъче
останало на дъното на
пресушената ми душа

автор: Виктория Вановска

Categories: Други | Leave a comment

Полтъргайст

скъпа, тази нощ, както всяка друга, те чакам да се прибереш. приготвил съм любимото ти ястие – пилешка пържола с картофено пюре и сос от гъби и сметана, а черешовият пай чака в хладилника… чака вече месец. но ти не бързай, няма проблем щом се налага да отсъстваш и тази вечер. аз ще те чакам на същото място- на масата, с празна чиния пред мен и гниещата храна в твоята на другия край.

в последно време не се чувствам особено добре. мисля, че малко по малко губя ума си. всяка нощ те чакам на масата, наблюдавам как светлината на слънцето бавно избледнява зад завесите; как децата казват довиждане на поредния летен ден и се прибират, за да натрупат сили за следващия. гледам как напоената по асфалта жега се изпарява в ласките на нощта. виждам десетки тела, отправили се към домовете си с усмивки на лица, знаейки, че там някъде нещо или някого ги чака… сигурно и ти се чувстваш по същия начин и си усмихната докато се прибираш, защото знаеш, че аз те чакам. винаги съм тук. на масата.

къщата започва да ми говори. след като всичките ми близки починаха, останах сам между тези така познати стени, наслоени с толкова спомени, щастие, тъга и оцветени с нюанса на изминалите години. колкото по-празно става, толкова повече гласове витаят във въздуха на непроветрените стаи. понякога се събуждам по средата на нощта от писъци, чиито първоизточник никога не успявам да открия. сякаш се пораждат от нищото. просто ей така – времето тук не тече и самата къща взема решения вместо мен. и всички предмети са решили да ми се подиграват. дори понякога се крият от мен.

любимото ми занимание, докато те чакам, е да лежа в огромното легло и да си представям войни в пространството между мен и библиотеката в края на спалнята. може да звучи скучно и вероятно не е по вкуса ти, но аз го намирам за изключително занимателно. виждам тела, проникващи през вратата, а враговете им влизат през прозореца. погледите им са воднисти, сякаш това на лицата им не са точно очи, а просто вода, но поне кръвта е истинска. ножовете им постоянно извършват резки движения, пробиват си път в плътта на противника и излизат оцветени в червено, а капките украсяват килима ми. багрите са наистина очарователни, дори мога да усетя миризмата от далече. понякога мирише на живот, а понякога вони на смърт до такава степен, че не мога да търпя и се затварям в банята за цяла нощ.

там заспивам във ваната, а разваленият душ отгоре постоянно пуска малки капчици в краката ми. капенето ме хипнотизира и дори щом успея да заспя, пак го сънувам. няма картина, само звук. досадно е, но поне така минава времето. може би на следващата вечер ще си дойдеш.

представям си как ще те видя – ще те прегърна толкова силно, че да не можеш да дишаш за момент, после ще вечеряме и ще ми разкажеш всичко за живота си. а аз ще ти кажа, че ще те подкрепям по пътя, през всички неприятности и че ще вървя до теб. няма да искам да го правиш за мен. просто искам да бъда от полза за теб и единствено за теб. ще забравя себе си, не съм си нужен. и така ще ме заобичаш дори още повече.
когато навън е пълнолуние, всички стаи в къщата стават по-светли. лунната светлина влияе странно на духа на къщата. от пода започват да се издигат странни фигури, заприличва досущ на бал с маски. грандиозните рокли на дамите се развяват на фона на музика, която явно само те чуват, а джентълмените танцуват заедно с любимите си до края на песента. красиво е, дори да не мога да чуя музиката. но когато всичко приключи, маските не се свалят. нарочно не искат да ми покажат лицата си. вероятно чакат и ти да си тук, да ги видиш.
колкото и да не ми се иска, понякога в главата ми изникват тъмни мисли. мисли, които опитват да крещят с пълна сила, че няма да си дойдеш. но аз не им вярвам. зная, че това е къщата и тя опитва да ме измами, да ме накара да се почувствам зле. че нали всичко тук е готово за теб, как няма да дойдеш! осъзнавам, че лъжат и понякога юмруците помагат да ги накарам да замълчат. после заспивам и идва следващия ден, в който отново те чакам на масата и всичко се повтаря.

не си ми казала колко още няма да те има, но не се отчайвам. толкова много ми се иска да се срещнем и ще продължавам да седя на масата, срещу развалената храна, наблюдавайки изгорялата свещ. може да не съм те виждал никога, но те обичам. ела и виж сама! и когато дойдеш, ще видиш маскеният бал на лунната светлина, къщата ще спре да говори, водата от душа ще спре да капе, писъците от войната ще се превърнат в най-приятните песни и накрая на вечерта, може би, дори танцьорите ще свалят маските си… и под една от тях, сред всичките тези лица, вероятно ще си ти. непоколебима…

Автор: Костадин Пасков (Дийн Питърс)
Блог на автора

Categories: Текстове | Leave a comment

Blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: